Като подминахме хълма, завихме наляво по Мейтайд Стрийт, още две пресечки по-нататък, бърз десен завой по Клаус, още един ляв по Нюбърн… Веригата на велосипеда ми стържеше. През следващите двайсет минути обиколихме квартала два пъти, докато се убедихме, че колата на детектива няма да изникне неочаквано зад нас или някъде отпред. На върха на Горманс Хил набих спирачки, колелото поднесе и спря. Дънк заора в чакъла зад мен. Пуфтеше толкова силно, че едва чувах собственото си тежко дишане. По слепоочията ми се стичаше пот. Фланелката ми бе подгизнала.
— Трябва да се махнем от пътя — успях да произнеса най-накрая.
— Къде?
Знаех точно къде. От събота насам избягвах въпросното място.
— Да вървим.
Отне ни малко по-малко от десет минути да стигнем до гробището. Портите бяха отворени, така че продължихме навътре. Не натиснах спирачка нито веднъж, преди да стигнем до гробниците. Забавих и спрях между две от по-големите — на Полански и Нови. Слязох от колелото, облегнах го на стената и се помъчих да си поема въздух. Дънк нагласи велосипеда си до моя.
— Тоя тип е като хрътка — изрече приятелят му между две изхриптявания. — Видя ли как ме сгащи в закусвалнята?
— Не мисля, че знае нещо.
— Може пък аз да съм човекът, който трябва да бяга. Може да се наложи да ми заемеш малко от онези пари.
— Нищо не си направил.
— Много невинни хора гният в пандиза, Тач. Няма да съм първият. Не си ли гледал „Беглецът“? Разказва се за д-р Ричард Кимбъл, който е обвинен, че е убил жена си, въпреки че не го е извършил. Вкарват го в затвора, той бяга и започва да издирва истинския убиец. — Дънк млъкна и погледна през рамо. — Не мога да вляза в затвора, Тач. Сто процента съм сигурен, че няма да мога да избягам, а дори и да успея, няма да имам време да издирвам истинския убиец. Трябва да се справям с доста други проблеми. Врътнах очи.
— Детективът те е забелязал в тълпата вчера и днес ти зададе един-два въпроса. Стреляше напосоки, това е цялата работа.
През следващите десет минути си поотдъхнахме малко. Редувахме се да гледаме иззад ъгъла дали оная „Краун Виктория“ няма да се появи. Никой не дойде.
— Това ли е…? — наруши тишината най-накрая Дънк.
Проследих погледа му. Черната метална скамейка бе на десетина метра от нас, празна, кацнала на върха на хълмчето.
— Аха.
— Няма никой.
— Не е 8 август. Тя идва само на 8 август.
Дънк ме плесна по рамото.
— Схванах, умнико. Имам предвид, че няма никой, следователно може да отидем да погледнем. Нали каза, че е написала нещо.
Помогни ми.
Не бях сигурен дали искам да видя тези думи отново. Ако ги видех, щяха да станат истински. Щеше да означава, че Стела ме е помолила за помощ преди два дни, а аз не направих нищо по въпроса, освен да опитам да забравя за случилото се.
— Коломбо очевидно няма да дойде — продължи Дънк, като за последно се огледа за автомобила на детектива. — Да вървим.
Той закрачи към пейката.
Отгоре се виждаше почти цялото гробище, така че ако детективът все пак решеше да се появи, щяхме да имаме достатъчно време да избягаме. Както казах на Дънк обаче, не мислех, че ще дойде. Можеше да ни спре по всяко време, докато излизахме от закусвалнята, ако беше пожелал.
Тръгнах след Дънк.
Седалката на скамейката беше още влажна от утринната роса. Гробището изглеждаше опустяло. Наоколо не се виждаше жива душа. Бе толкова неправдоподобно тихо, че звукът от стъпките ни ни се стори оглушителен.
Дънк се наведе над пейката.
— Тук ли беше?
— Точно тук.
— Някой го е изстъргал.
Така беше. И не само думите — цялата черна боя там, където бяха думите, бе излющена и бе останало овално петно сребрист метал. От написаното нямаше и следа.
— Сигурно са били онези хора с нея.
Дънк се намръщи.
— Казваш, че приличали на охранители, нали? Все едно тя командва тях, не те нея.
— Може и да съм се объркал.
Коленичих върху тревата до Дънк и заразглеждах петното по-отблизо.
— Не само са го изчегъртали, ами са махнали и боята. Виждаш ли как се показва металът? Колко е гладък? Ако някой го бе изстъргал, щеше да има следи от надрано, люспици боя. — Наведох се още по-близо. — Още мирише на препарат за отстраняване на боя.
— Ако някой ни гледа отстрани, ще си помисли, че редим молитви към тази скамейка.
— Това е гробище — възразих аз. — Всички се държат странно и всички оставят на мира хората, които се държат странно. Ако си приказваш с камък тук, значи, че си емоционален, но ако тръгнеш да разговаряш с някое дърво в парка, ще те арестуват. Нещо като неписан закон.