— Чудя се защо не са я пребоядисали — каза Дънк. — Доста са се постарали да заличат посланието ѝ. Защо не са го заличили напълно, сякаш не го имало?
— Може би са искали да видя какво са направили, да се убедят, че съм разбрал, че знаят какво ми е известно. Ако го бяха заличили, можеше да си помисля, че е било плод на въображението ми. Всичко стана толкова бързо. — Изправих се и се загледах в горичката оттатък пейката, в самия край на гробището. — Този човек се появи изневиделица някъде изотзад и ме упои. Видях онова, което бе написала тя, за части от секундата.
— Извинявай, че ще вляза в ролята на адвокат на дявола за малко, но откъде си толкова сигурен, че именно тя го е написала? Може да е някой друг. Може да няма нищо общо с твоето момиче.
— Тогава защо са го заличили?
— Може някой, който работи за гробището, да го е изтрил — все едно белосват стените, нацапани с графити.
— Пазач или човек от поддръжката просто би му теглил една боя отгоре. Не мисля, че имат време да го изстъргват. Със сигурност нямаше да го оставят така.
— Може да не е приключил. Да му е свършила черната боя.
Аз обаче бях сигурен.
— Стела е написала „Помогни ми“, а хората, с които се движи, са го заличили. — Заобиколих пейката. Очите ми все още бяха вторачени в дърветата. — Той дойде някъде оттук, сигурно е… ела.
Зад скамейката хълмчето се спускаше към гъст пояс дървета по края на гробището, а на няколко крачки по-нататък започваше дивата природа. Когато стигнах до дърветата, се обърнах назад и се загледах в пейката.
— Той ме нападна веднага щом останалите си тръгнаха, значи ни е наблюдавал. Оттук мога да видя скамейката, но заради хълма нямам видимост към мястото, където бяха паркирали джиповете.
— Може да ги е чул — предположи Дънк. — Тук е толкова тихо.
— Аха, възможно е.
— Я ми повтори точно думите му?
— Каза: „Натискът, който усещаш на кръста си, е от доста остър нож. Настойчиво ти препоръчвам да не мърдаш.“ След което притисна нещо към устата ми. Усетих някаква сладникава миризма, след това изключих.
— Вероятно е било хлороформ, като онзи, който използвахме за мишките в класа на господин Лидън.
— Точно така.
— Видя ли ножа? Поклатих глава.
— Значи не си сигурен, че е имал нож?
— Явно не съм.
Претърсихме пространството около дърветата, пръстта, храстите, търсихме навсякъде следи от мистериозния мъж, стигнахме чак до края на гората на Ноубълс Лейн и не открихме нищо. Предположихме, че тук го е чакала кола, до която ме е замъкнал, но дори да беше така, не бе оставил никаква следа. Два часа по-късно, целите в мръсотия, се върнахме до скамейката.
— Трябва да поговорим и за цветята — обади се Дънк, като почеса едно ухапване от комар на лявата си ръка.
— Какво за цветята?
— Каза, че Стела ги е взела и секунди по-късно те са умрели в ръката ѝ. Според мен трябва да си признаеш, че си наскубал някакви увахнали бурени вместо цветя, а после си си въобразил, че виждаш нещо, което на практика не си видял. Алтернативата е някакви дивотии в стил „X-мен“, и въпреки че обичам този комикс, знам, че всичко в него е измислица. Тези неща не са реални.
Сведох поглед към ръцете си и преплетох пръсти.
— Тя стана и остави цветята на пейката. Възрастната жена…
— Госпожа Оливър?
— Госпожа Оливър ѝ нареди да се върне и да ги вземе. Стела не искаше. Госпожа Оливър я принуди да се върне. Стела ги взе и тогава видях как те се сгърчват и умират, докато тя крачи към джипа.
— Къде бяха паркирали?
Посочих към пътя:
— Ето там.
— Това са само около десетина метра.
— Аха.
— Значи някак си е успяла да убие цветята за няма и трийсет секунди?
— Че даже и за по-малко.
— И после се качи в джипа и пое към залеза?
Затворих очи и разтърках слепоочията си.
— Не трябваше да ти разказвам нищо.
Никой от нас не продума близо минута. Когато Дънк най-накрая заговори, подбираше думите си много внимателно:
— Вярвам ти, че ти вярваш, че си я видял как убива цветята. Хайде да го оставим така засега, а?
— Беше без ръкавици — изрекох тихо.
— Моля?
— Всеки път, когато я срещнех, носеше ръкавици. Без значение дали беше студено, или не. Мисля, че госпожа Оливър искаше да видя това. Мисля, че госпожа Оливър я е накарала да махне ръкавиците, за да видя как убива цветята.
— Да речем, че е така. Но откъде госпожа Оливър е била сигурна, че ще донесеш цветя?