— Нямам представа.
Образът на трупа, който бях открил в уличката, изведнъж изникна в съзнанието ми. Опитах се да го прогоня, но го виждах все по-ярко — сухата, древна плът, приличаща на обгоряла, пустите очни кухини, вперили невиждащ поглед в мен…
Малката ти приятелка стори това.
— Каза, че идват тук всяка година на една и съща дата, нали?
Кимнах.
— Аха. На 8 август.
Дънк присви очи. Усещах как в главата му ври и кипи.
— Значи имаме една година, за да изготвим план.
— Какъв план?
— Как да ги проследим. Трябва да разберем къде отиват тези джипове, когато си тръгнат оттук.
8 август 1988 година
Дванайсетгодишен
Запис в дневника 08/08/1988
Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.
Аудио/Видеозапис:
— Днес му позволиха да използва телефон.
— Сериозно? И какво стана?
— Не би ти се искало да си отговорилият на това обаждане.
— Съвсем не, сър.
— На кого се обади?
— Те набраха номера вместо него. Правили са го и преди, когато още бе малък, само че не мисля, че тогава разбираше за какво става въпрос.
— Сега обаче разбира, нали?
— Сега определено разбира.
— И пак ли го направи?
— Аха.
— Знаеш ли кое е по-лошото?
— Кое?
— Мисля, че искаше да го направи. Когато приключиха и той затвори телефона, се усмихваше. Малкото говно се кефеше.
— Някой трябва да го очисти.
— Никога няма да направят подобно нещо. Прекалено е ценен.
— Да бе! Бас ловя, че някъде тук има една тлъста червена папка, в която са описани подробно не един, а няколко начина да прекратим мизерното му съществуване.
— Как точно го направиха?
— Кое?
— Телефонното обаждане.
— Лу каза, че докторката вкарала вътрешен телефон, след което някой набрал номера тук, в кабинката, и прехвърлил обаждането. На вътрешния почнала да мига една лампичка, хлапето вдигнало и направило онова, което прави.
— Ефикасно.
— Ами да, като се замисля…
— Много странно как работи по телефона или лице в лице, но не и на запис.
— Една от най-големите мистерии на този свят. Тишина.
— Би ли го направил?
— Кое?
— Знаеш кое.
— Да го довърша? Да го пречукам? Да го очистя? Да му резна зелката? Да му помогна да гушне букета? Да му пръсна канчето? Да му надяна дървеното пардесю?
— Аха.
— Бих.
— Знаеш, че сме на запис, нали?
— Никой не ги слуша тия тъпни.
— И все пак не казвай подобни неща на глас.
— Значи само да си ги мисля?
— Аха.
— Значи обмисляш да го убиеш, но не искаш да говориш за това?
— Не ми извъртай думите. Не съм казал подобно нещо.
— Не е редно да во оставяме така, да прекара живота си в кутийка. Никой не би трябвало да страда така. Дори той.
— Откога пък си развил съвест?
— По-лошо: какво ще стане, ако се измъкне?
— Няма да го оставят да избяга. Никога няма да излезе от сградата.
— Сивурен ли си? Че какво ще му попречи?
— Има вградени системи за безопасност, протоколи за сигурност, вероятно поне милион неща, които да не позволяват подобно нещо да се случи.
— Някога карал ли си инструктаж за поне едно от тези?
Тишина.
Лятото на 1988 година бе едно от най-влажните в историята на Питсбърг. 8 август не беше изключение.
Леля Джо каза, че Мама няма да се разсърди, ако отложи годишното посещение на гробището, докато отминат мусоните. Също така добави, че се надява, че най-накрая ще дочака годината, в която гробът на баща ми ще бъде наводнен, той ще бъде отнесен от водите и ще изчезне в някоя от трите реки, които текат през града ни, така че майка ми най-сетне ще може да почива в мир, без онзи „бездарен боклук и просмукана с алкохол пародия на човешко същество“ да е до нея. Леля Джо изрече всичко това, излегнала се във фотьойла, след третата си чаша вино и след първата цигара от втория си пакет за деня.
Нито Дънк, нито аз бяхме чували за детектив Фаустино Брайър през изминалата година. Нямаше и кой знае какви новини за Анди Олин Флак във вестниците или по телевизията. Оказа се, че хората не горят от желание да слушат за педофили. Вероятно повечето смятаха, че си е получил заслуженото.
Точно в пет следобед излязох от апартамента, като мислено благодарях на Леля Джо, че настоя да нося чадър и да си облека якето, и към пет и половина — след като бях посетил гробовете на родителите си — се заизкачвах по мочурливото хълмче, подминах блестящите от дъжда гробници и седнах на пейката. Моментално съжалих, че не взех хавлия или нещо подобно, за да я подсуша. За секунди джинсите ми подгизнаха, веднага след това и ду-пето ми. Започвах да се колебая дали идеята беше добра.