— Те са. Четири джипа, всичките бели.
От уоки-токито бликна още едно пищене, след което замлъкна окончателно.
Никакъв отговор от Дънк и Уили.
Не можех да видя какво става в колите. Вътрешността им изглеждаше черна, пълна със сенки, изгубена отвъд бурята.
Натиснах бутона отново:
— Там ли сте? Чувате ли ме?
Чаках вратите на джиповете да се отворят и от тях да слязат госпожа Оливър и останалите. Джиповете обаче просто си стояха там — фаровете ме наблюдаваха втренчено, а чистачките продължаваха своя танц.
Шшшуп-шшшуп.
Минаха пет минути.
Десет.
Нещо не беше наред.
Още едно пропищяване от радиостанцита, после статичен шум, после нищо. Изправих се.
Двигателят на първия джип изръмжа, гумите му забуксуваха, най-накрая захапаха мокрия асфалт и бялото возило се втурна към мен. Останалите го следваха. Отскочих встрани, за да не ме прегазят, и паднах върху пейката. Изпуснах чадъра. Вятърът го подхвана и го завлече сред надгробните плочи.
Впих очи в подминаващите ме джипове. За частица от секундата ми се стори, че виждам Стела, притисната към стъклото на третия. После изчезнаха.
Изправих се отново, извадих уоки-токито от джоба на якето си и хукнах към горичката. Краката ми се пързаляха по мократа трева.
— Тръгват! Тръгват! Чувате ли ме?
Дънк беше първият, чийто глас успя да стигне до мен през статичните шумове:
— Загубихме те за секунда. Повтори.
— Нещо не е наред. Те спряха и стояха там известно време, след което потеглиха. Движат се по Транкуилити покрай гробището. Трябва да са точно до входа в момента!
Още статичен шум.
— Червен Две, говори Червен Лидер. Приближи се колкото можеш, докато имаш видимост към входа. Аз също ще приближа. Трябва да разберем в каква посока…
Изгубих ги, щом навлязох в гората.
Затичах под балдахина, който дъбовете бяха разперили пад земята, лъкатушех между дърветата и храстите, разбърквах нападалите листа. Спънах се в един клон, дебел колкото крака ми, и едва не се проснах по лице. Размахах ръце и някак си успях да запазя равновесие. Продължих да тичам.
Излязох от другата страна.
— Не виждам нищичко. Този дъжд е страшна гадост. Аз… (статичен шум) … гробището от мое ляво — крещеше Уили по радиото, като трудно си поемаше дъх.
Мернах велосипеда си на трийсетина метра по-надолу, килнат на една страна в канавката на края на гората. Затичах се към него.
— При моето колело съм! Ще тръгна по Ноубълс към Браунсвил!
— Виждам ги! Виждам ги! Четири бели „Шеви Събърбан“! Току-що завиха наляво след гробището, насочват се към Браунсвил. В момента минават през Бирмингам! — обади се Дънк.
Измъкнах велосипеда си от канавката, като едва не изпуснах радиостанцията, яхнах мократа седалка и натиснах педалите с всички сили. Насочих се на изток от Ноубълс. Едрите дъждовни капки ме шибаха през лицето, леденият вятър хапеше страните ми.
— Виждам те… Дънк! — изграчи Уили, останал без дъх. — Току-що подминавам гробището. Къде са… — Статичен шум.
— … вляво по Ноубълс! Повтарям, завиха наляво по Ноубълс! Тач, идват точно срещу теб! — изкрещя Дънк. — Почти ги бях спипал. Бяха спрели в задръстване. Току-що завивам по Ноубълс, те са на стотина метра пред мен и набират скорост. Тач, виждаш ли ги?
Ноубълс Лейн беше напълно пуста. Натиснах бутона за предаване:
— Съвсем не. Все още нищо. Може да са свили по някоя от страничните улици.
— Едва ли — отвърна Дънк. — Всичките са задънени.
Завъртях педалите още по-бързо. Мускулите на краката ми пулсираха.
— Може да са отишли до някоя от къщите.
Радиото ми изпищя. Зърнах фарове, които се приближаваха към мен откъм завоя отпред.
— Виждам ги! Виждам ги! Статичен шум.
— Дънк!
Първият джип включи на дълги. Плътната бяла светлина проряза пелената на дъжда. Зад возилото се носеше дълъг шлейф от водни пръски, почти двойно по-висок от самия джип. Ограничението на скоростта по Ноубълс беше петдесет километра в час. Белият събърбан се носеше с поне два пъти по-висока скорост и продължаваше да ускорява. Другите три го следваха плътно.
— Дънк! — изкрещях в радиото отново.
Нищо.
Скочих с два крака на асфалта и със светкавично завъртане подкарах колелото в обратна посока — по пътя, по който току-що бях дошъл, въртях педалите като луд.
Ръмженето на двигателя зад гърба ми се усилваше.
Огледах платното, мантинелите от двете страни, дърветата зад тях. Познавах тази част от улицата. Нямаше къде да отбия чак до Денийз Стрийт и Коулрейн, почти на километър оттук. Невъзможна работа.