Хвърлих бегъл поглед към Уили, после отново към Дънк. Доколкото знам, не беше показвал оръжието на никого освен на мен.
— Това пък за какво ти е?
— Трябва ни нов план — отсече Дънк.
— Но не ни трябва оръжие.
— Опитаха се да те убият.
— Опитаха се да ме сплашат.
— Ако искаха да те сплашат, щяха да карат много близо зад гърба ти. Може би дори да те избутат от пътя — възрази Дънк. — Те обаче дадоха газ до ламарините и се забиха в задницата на велосипеда ти. Ударът потроши колелото ти и сигурно щеше да те убие, ако не беше такова къс-метлийско копеле. Чак се чудя как така не дадоха на заден и не те прегазиха още веднъж, за да са сигурни, че са си свършили работата. Бас хващам, че сигурно са се замисляли за това, но са се отказали, като са те видели как прелиташ с циганско колело над мантинелата.
— Просто се опитваха да ме сплашат — настоях аз.
Дънк се наведе още по-близо към мен:
— Който и да шофираше онази коля, дори не се опита да натисне спирачката. Виж, газта настъпваше яко. След като те удариха, изчезнаха — даже не намалиха. Дори да блъснеш някого случайно, намаляваш, най-малкото за да видиш дали колата ти не е пострадала. Но тук нямаше и грам спирачка. Опитаха се да те убият, пич.
Уили отпи от бирата. Очите му се насълзиха.
— Видя на какво прилича колелото ти, нали?
Кимнах.
— Когато те приближих, изглеждаше по същия начин — усукан, премазан. Бях сигурен, че си мъртъв.
Дънк отпи от своята бира. Неговите очи не се насълзиха.
— Уили срещнал някакво комби на Браунсвил и убедил една възрастна дама, че приятелчето му е пострадало зле след автомобилна злополука, че виновният шофьор е избягал и че имаме нужда от помощ. Когато не ни открил там, където ни остави, прекарал следващите десет минути в опити да ѝ обясни, че нещата явно не са били чак толкова зле, колкото изглеждали на пръв поглед.
Уили кимна:
— Искаше да звъни на ченгетата. Успях да я разубедя. Първо си помисли, че някакво полумъртво дете тика велосипеда си към дома. Когато не успяхме да открием полумъртвото дете, тя побесня и си помисли, че я разигравам — тогава вече наистина реши да се обажда в полицията. Сграбчи ме за фланелката и се опита да ме замъкне в комбито. Успях да се изтръгна, метнах се на колелото и цепих направо през гробището, за да се отърва от нея. Егати гърлото имаше това бабе. Още я чувах я как крещи, когато бях преполовил пътя си. Предположих, че сте дошли тук.
Мислите препускаха в главата ми.
— Знаеха, че нещо не е наред. Нямам идея как, но са разбрали, че не съм сам. Изобщо не слязоха от джиповете. Като че ли дойдоха дотук, за да ми покажат, че знаят, че съм замислил нещо, след което си тръгнаха. Когато разбраха, че се мъча да ги последвам, ме спряха. Все едно съм нарушил правилата или нещо такова.
— Да де, ама ние не знаем какви са правилата — обади се Уили.
— И именно затова ни трябва нов план — отсече Дънк.
Кимнах към Уили и се обърнах отново към Дънк:
— Колко от цялата история си му разказал?
Дънк сви рамене и отпи глътка бира:
— Всичко. Докато ти беше в банята. Нужен ни е, не може да го държим в неизвестност.
Не познавах Уили кой знае колко добре и нямах представа дали можем да му се доверим.
— Не трябва да казваш на никого.
— Няма. Заклевам се. Пък и без това никой няма да ми повярва.
Отпих от колата. Недокоснатата ми бира започваше да се „поти“.
— Как са разбрали, че нещо не е наред? — попита Дънк. — Какво ни е издало?
— Може би са ни видели — предположи Уили.
Дънк поклати глава:
— Деца на велосипеди — нищо чак толкова подозрително.
— Мисля, че радиостанциите — казах аз. Дънк се намръщи:
— Видели са уоки-токито ти ли?
— Не, но мисля, че го чуха. Всеки път, когато джиповете се приближаваха, радиото ми се прецакваше. Преди съм забелязвал, че когато се приближат, сигналът на уокмена ми се усилва. Днес пък всички загубихме връзка, въпреки че бяхме в обхват. Все едно нещо с по-силен сигнал се намеси.
— Какво например? Предавател в някой от джиповете?
Смачках кенчето.
— Нямам представа. Предавател, приемател, някакво радио-нещо-си в някой от джиповете…
— Значи следващата година отиваме без уоки-токита — заяви Уили.
Погледнах го право в очите:
— Следващата година отивам сам. Иначе пак ще разберат.
— Съгласен съм. Ето защо ти трябва това. — Дънк плъзна револвера по масата към мен.
— Няма да стрелям по никого!
— За защита — продължи Дънк. — Дръж го у себе си, в случай че решат да довършат онова, което започнаха днес. Слагаш си го в джоба и ги чакаш на пейката. — Той отпи от бирата си. — Ако трябва, насочваш дулото към Стела. Този път няма да се измъкнат без отговори. Вече ти контролираш положението.