В края на краищата се съгласих да взема револвера. На 8 август 1989 година — годината, в която официално станах тийнейджър — си паркирах задника на пейката на гробището и зачаках. Беше доста топло и се чувствах като идиот, седнал там с яке, но това бе единственият начин да скрия оръжието. Опитах се да го тикна в колана на джинсите си (както отпред, така и отзад), както правят по филмите, но стоеше ужасно нестабилно и падаше на земята след няколко крачки. А и трудно щях да обясня странната издутина в панталоните си — дори ако пуснех тениската свободно, револверът определено личеше. Бях пораснал доста тази година — от сто четиресет и пет сантиметра бях стигнал до метър и шейсет само за девет месеца. Тежах обаче само четиресет и шест килограма. Приличах на телеграфен стълб, върху който са нахлузили дрехи, излезли от мода още миналата година. Мършавото ми кокалесто тяло просто не бе създадено, за да крия патлак по него — нещо, с което нямаше да свикна още няколко години.
Бащата на Дънк имаше кобур за глезена, но кракът ми бе прекалено малък, а револверът — прекалено голям. Така че оставаше само вариантът с якето. Беше ми подарък от г-н Крендал — кафяво кожено авиаторско яке, принадлежало на сина му. По-късно научих, че бил убит през войната. Якето имаше два вътрешни джоба и револверът влизаше идеално и в двата. Тъй като дрехата ми бе леко голяма, силуетът на оръжието се губеше сред гънките, чупките и издутините, които тялото ме тепърва щеше да запълва.
Якето бе перфектно, ако не взимаме под внимание жегата.
Трийсет градуса, когато тръгвах от апартамента на Дънк, без изгледи за разхлаждане, поне до залез.
Не исках да взимам револвера, но аргументите на Дънк ми се сториха убедителни, а той ги изтъкваше едва ли не всеки Божи ден през изминалата година. Когато най-сетне се съгласих, изглеждаше облекчен.
— Това е „Роси 352“, двуинчова цев, калибър .38 специален. Петзаряден… — Той врътна китка и барабанът изскочи, разкривайки петте златисти гилзи. Дънк завъртя барабана и го върна на мястото му. — Може да дръпнеш ударника, ако искаш да ги уплашиш, но даже и да не го сториш, револверът пак ще стреля, просто ще се наложи да дърпаш спусъка малко по-дълго. — Беше уверен като ветеран от войната. Баща му вярваше, че е по-добре синът му да е запознат с оръжието, да разбира опасностите и да знае как да го използва. — Мерникът и мушката са фиксирани, няма нужда от настройване — продължи той. — Просто насочваш, гледаш мерникът и мушката да съвпаднат, след което стреляш. Когато дърпаш спусъка, първо издишай или направо задръж дъха си за малко. Ако дишаш, докато стреляш, това може да повлияе на точността на прицела ти. Това е спусковата скоба. Винаги дръж пръста си на спусковата скоба, освен ако не си решен да стреляш. Ако държиш пръста си на спусъка, има голяма вероятност да го натиснеш, без да искаш, и да се гръмнеш в крака или нещо от този род. — Дънк ми подаде револвера с цевта надолу. — Прибери го в джоба си и не го вади, докато не усетиш, че ще се наложи да го използваш. Татко винаги казва, че вадиш оръжие само ако си готов да убиеш човек. Веднъж щом го измъкнеш, няма връщане назад. Готов ли си?
Пресегнах се и взех револвера от ръката му. Беше по-тежък, отколкото си спомнях — може би защото се бяхме упражнявали, когато не беше зареден. Треперех, но Дънк не каза нищо. Пъхнах револвера в джоба на якето си.
Дънк приглади дрехата, след което отново я надипли, за да не си личи къде е оръжието.
— Сигурен ли си, че не ни искаш там за подкрепа?
Уили трябваше вече да е дошъл, но закъсняваше. По-рано това лято бе започнал работа в автомивка „Меджик Майк“ на Валадиум Драйв, а в дни като този всички оставаха да работят извънредно.
Поклатих глава:
— Те ще разберат.
Все още сънувах кошмари за случилото се миналото лято.
Ръмженето на двигателя. Удара.
Казах на Леля Джо, че някой ми е откраднал колелото от училище. Купих старото на Уили — черен ВМП със сребърни ленти. Не толкова яко като на Дънк, но въпреки всичко по-добро от предишното ми. Можеше да си позволя и чисто ново. Пликовете продължаваха да пристигат всеки месец и имах скътани над шестнайсет хиляди долара. Но не си купих ново. И старото на Уили вършеше работа.
И така, на 8 август 1989 година, вторник, подкарах новия си велосипед втора ръка във вечерната жега, подминах портите на гробището, оставих колелото в тревата до гробниците, повървях до пейката и седнах. Гърдите, гърбът и ръцете ми бяха плувнали в пот под дебелото кожено яке с револвер във вътрешния джоб. Седях там и чаках. Когато стана шест часът, продължих да чакам. Когато мина седем, започнах да се чудя дали Дънк и Уили не са ме проследили и не са се скрили зад дърветата, като по този начин са подплашили Стела и останалите. Когато се обърнах обаче, не забелязах никого. Стана осем, а единствените двама души, които видях, бяха възрастна двойка, долу под хълма, на петдесетина метра от мен, които поставяха цветя на някакъв гроб. Когато наближи девет и слънцето се бе скрило преди половин час, аз станах, върнах се при велосипеда си и се прибрах у дома, където Дънк и Уили чакаха нетърпеливо. И където бяха чакали през цялото време.