— Вие сте глуха. Не мога да ви убия.
— Но ако можеше? Ако бях в състояние да те чувам, би ли ме убил?
— За свободата си?
— Да, за пълната си свобода.
— Да.
— Без колебания? Без угризения? Все пак се познаваме от доста време.
— Вие ме държите затворен в кутийка. Пускате ме да изляза само ако нося маска. Аз съм ваш затворник, а вие сте моят надзирател. За вас не съм нищо повече от опитна мишка.
— А Стела? Нея би ли убил? Ако да отнемеш живота ѝ, би означавало да спечелиш същата тази свобода?
— Не знам.
— О, мисля, че знаеш много добре. Прекарал си безброй часове с нея, тя може да те чуе, но ти никога не си я наранил. Дори не си опитвал, даже и като малко дете.
— И това означава, че я обичам?
— Мисля, че да.
Дейвид не казва нищо.
— Нека да погледнем от друга страна. Ако ти кажа да я убиеш, ако те инструктирам да я убиеш и те уверя, че ако го извършиш, ще получиш свободата си — същата свобода, за която говорехме преди малко, би ли го направил?
— Не.
— Защо не?
— Защото ме лъжете. Никога не бихте ме пуснали да си вървя.
— Добре, само заради спора да предположим, че бих те пуснала.
— Не мисля, че бих могъл да я нараня.
— Защото я обичаш.
— Предполагам, че да, ако именно това означава да обичаш.
— Повече, отколкото си обичал родителите си, когато си ги убил.
— Бях дете. Реагирах прекалено бурно.
— Тоест, ако се случи отново днес, ти не би ги наранил?
— Не, вече мога да го контролирам. Вече разбирам как работи. Аз управлявам емоциите си, а не те мен.
— Чудесно, Дейвид. Много проницателно.
— Значи мога да я видя?
— След телефонното обаждане.
— Добре.
— Цяла нощ ли стоя тук?
Детектив Фаустино Брайър очевидно бе задрямал. Не беше чул Джой Фогел да влиза, не я бе чул да си налива кафе и не бе усетил как се бе настанила на бюрото точно срещу неговото. В момента седеше там, в ръцете ѝ димеше чаша кафе, беше се облегнала на стола и леко бе килнала главата си вляво. Правеше така, когато задаваше въпроси. С течение на времето Фаустино забеляза, че Джой накланя глава наляво, когато вече знае отговора на въпроса си, и надясно, когато не го знае.
Фаустино се изправи на стола си, погледна празната чаша от кафе пред себе си и примлясна с пресъхналите си устни.
— Колко е часът?
— 4,23 сутринта — отвърна тя, без да се замисли и за секунда.
— Готин номер. Как позна?
— Оттук виждам часовника в стая за разпити номер две.
Фаустино извърна глава и хвърли бърз поглед зад себе си. Вратът му възмутено реагира с поредица изпуквания и скърцания. Съзираше бяло петно на стената на малката стаичка за разпити. През последното десетилетие зрението му се влошаваше с всеки изминал месец. Беше на четиресет и три — с единайсет години по-възрастен от партньорката си. Понякога това имаше значение, но през повечето време нямаше. Сега определено имаше. Зрението си отиваше с годинките, а той определено не се подмладяваше.
Фогел изглеждаше напълно будна и съсредоточена, което бе странно, като се има предвид кое време е. Не носеше грим, с изключение на съвсем дискретна очна линия. Русата ѝ коса, все още влажна, бе прибрана в обичайната конска опашка.
Не беше едра жена. Всъщност направо си беше дребничка — към метър петдесет и осем, но прекарваше почти цялото си време във фитнеса на управлението. Бяха партньори от три години. За това време Фаустино бе чувал петима полицаи да се опитват да коментират ниския ѝ ръст и не след дълго бе виждал същите петима, повалени от нея без особени усилия часове след въпросния коментар. „Среща във фитнеса след края на смяната“ беше нещо, което не би искал да чуеш от устата ѝ. Тези думи се превърнаха в традиционна шегичка в управлението. За новоназначените полицаи бе само въпрос на време, преди да изтърват нещо за крехката ѝ физика, и много скоро се озоваваха на пода на фитнеса, гледайки към нея отгоре надолу, със звездички, танцуващи пред очите, докато се опитват да разберат какво, по дяволите, се е случило току-що. Баща ѝ навремето бе настоявал да се запише на таекуондо на осемгодишна възраст. Имаше черен колан и наскоро бе получила трети дан. Тренираше също джу-джуцу и практикуваше йога (за разпускане, казваше тя).
В едни далечни времена Фаустино си мислеше, че между двама им може да излезе нещо, но бързо разбра, че няма да стане. Той (както и останалите им колеги) я харесваше, тя също виждаше нещо в него, но прекарваха прекалено много време заедно, в резултат на което връзката им прерасна от взаимно привличане до нещо, което повече приличаше на отношенията между брат и сестра. В редките случаи, когато Фаустино излизаше с други жени (най-често срещнати в сайтове за запознанства), Фогел изучаваше всяка отблизо и предлагаше „непредубеденото“ си мнение — нито една не бе точната за него, но „като за малко“ ставаха. Не знаеше дали тя се среща с други мъже — никога не говореше по този въпрос, поне не с него. Фаустино нямаше нищо против.