— Дойдох малко след полунощ — каза той. — Не можах да спя. Ами ти? Какво правиш тук толкова рано?
Тя погледна към голямата бяла дъска на колелца до бюрото на Фаустино.
— 8 август е. Знам какво предстои. Не бих го пропуснала за нищо на света.
Дъската прекарваше по-голямата част от годината тикната в най-забутаното ъгълче на общото помещение на Полицейското управление на Питсбърг. Едната ѝ страна — онази, върху която бяха закачени изрезки, снимки и бележки — бе обърната към стената, а празната гледаше към полицаите. Повечето от детективите бяха твърде отскоро тук, за да знаят за какво става въпрос, затова я подминаваха. По-възрастните пък я бяха обявили за личен проект на Фаустино и също я подминаваха. В някакъв момент някой бе написал с червен тебешир най-отгоре „СТЕНАТА НА ЧУДАТОСТИТЕ НА ФАУСТИНО“, но с времето надписът бе поизбледнял.
— Искаш ли да ми припомниш подробностите?
— Сигурна ли си, че държиш да чуеш всичко отначало? Фогел кимна:
— Добре ще е да си освежим паметта. Все пак мина цяла година.
Фаустино стана, взе чашата си и отиде до кафе-машината до вратата, за да си налее нова порция. Кафето беше хладко и имаше отвратителен вкус, но въпреки това почувства как кофеинът нахлува във всяка клетка на тялото му още преди да стигне до бюрото си. Остави чашата и се приближи до дъската — шестнайсет мъртъвци за всичките тия години.
— Искаш ли да започна от най-скорошните случаи и да се връщам към по-старите, или обратното?
— Както прецениш. Фаустино изгледа дъската.
— Значи отзад напред, добре…
16 жертви. За всяка — снимка на трупа, за някои — и фотография на лицето, докато все още човекът е бил жив (необходимост, като се има предвид състоянието на телата при откриването им). Над всяка снимка беше написана датата. При най-старите бяха изписвали цялата — 8 август 1978 година, но от 1984-а насам почнаха да отбелязват само годината. Тъй като всички убийства бяха станали на 8 август, им се стори излишно да повтарят едно и също.
Фаустино, заедно с останалите, които не гледаха на този случай като на „Стената на чудатостите“, наричаше убийствата „осмоавгустовските“. Освен датата общото, което свързваше всички трупове, бе състоянието, в което бяха открити.
Фаустино посочи долния край на дъската, където бе последната засега жертва:
— Ардън Роял, двайсет и седем годишен мъж, открит зад контейнер за боклук в Ъпър Сейнт Клеър преди една година на днешната дата — 8 август 1991 година. Същото състояние като останалите. Без явен мотив, без веществени доказателства, които биха могли да бъдат от полза, събрани от местопрестъплението. Също като при другите, сме сигурни, че е бил убит някъде другаде и след това е бил захвърлен тук.
Връщаме се на 1990 година — имаме Тама Крийг, шестнайсетгодишна, от бандата „Саут Сайд Бандите“. Няколко предишни ареста — повечето за дребни провинения. Според мен — хлапе, което се опитва да си намери място в живота при крайно лоши обстоятелства. Майка ѝ твърди, че оценките ѝ били добри, преди да я изключат от гимназията. Проверих — главно четворки и тройки, но все пак е минавала от клас в клас. Открита зад „Бъргър Кинг“ в центъра. — Млъкна и огледа снимката от местопрестъплението — трупа ѝ, проснат на земята, невъзможен за разпознаване, — след което се прехвърли на следващите две: — 1989 и 1988 година — двама мъже, и двамата неидентифицирани. Този от 1989-а бе захвърлен зад някакъв склад, а другият, от 1988-а — оставен на тротоара до „Три Ривър Стейдиъм“, завит с одеяло. Останал така два дни, преди някой да осъзнае, че това не е поредният бездомник, който спи на улицата.
— Били ли са ограбени? — попита Фогел.
Фаустино поклати глава:
— Не мисля. Въпреки че портфейлите им липсваха… ако са ги носили у себе си. Открихме обаче портфейлите на повечето жертви — вътре имаше пари в брой, така че мотивът със сигурност не е обир. Възможно е някой да е отмъкнал портфейлите, след като труповете са били захвърлени, но не смятам, че има човек, способен на такава дързост. Дори бегъл поглед върху състоянието на телата е достатъчен, за да си плюеш на петите.