Фогел огледа снимката и се намръщи:
— Какво, да му се не види, е това?
— Четирима възрастни. Жени, доколкото можем да преценим, заради дългите коси. Не можем да твърдим със сигурност обаче.
— Август е, нали? Защо тогава носят палта?
— И на нас ни направи впечатление от самото начало. Четири еднакви палта. Бели тренчкоти. — Той се приближи и посочи с пръст нещо в средата на снимката. — Какво виждаш тук?
Фогел се наведе по-близо. Отне ѝ само миг:
— Прилича ми на дете, което върви между тях.
— Майка ѝ разпозна тениската. Това е Ребека.
— Ако си на шест годинки и четирима възрастни ти кажат да тръгнеш с тях, вероятно ще ги послушаш, нали? Сигурно не е направила сцена.
— Дори и да е направила, никой не е забелязал. Но, да, права си — бас ловя, че са ѝ казали, че майка ѝ я търси, че ще я заведат при нея… и просто са си я отвели най-спокойно.
— Камерата не е ли запечатала превозното им средство? — попита Фогел.
— Единственото, с което разполагам, е тази снимка. Когато за пръв път започвах да сглобявам парченцата от пъзела, опитах да изровя записите от склада. Оказаха се изгубени. Изчезнали от склада с веществени доказателства. Предположих, че друга камера може да е заснела возилото или пък по-ранен запис да показва как тези четирите влизат… но без да ги открием, никога няма да разберем.
Фогел очерта контурите на четирите силуета с пръст.
— Ако всички убийства са свързани, значи имаме поне четирима извършители, не един. Четирите еднакви палта сочат към някакъв култ или нещо такова. Като вземем предвид състоянието на труповете, не е трудно да си го представим. Убийствата се точат доста дълъг период от време — това също потвърждава теорията за култ… може би различни извършители, всеки от които трябва да извърши едно и също нещо.
Фаустино кимна. От години в главата му се въртеше подобна идея.
— Ребека е открита в контейнер за боклук. 8 август 1982 година.
Двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Всяка смърт беше ужасна, но видът на убито малко момиченце винаги действаше на Фаустино разтърсващо. Изражението на Фогел му подсказа, че и тя е потресена.
След около минута той се прокашля и отново пристъпи към дъската.
— 1981 година, неидентифициран мъж. 1980 година, неидентифициран мъж. 1979 година, неидентифицирана жена. — Труповете на снимките изглеждаха абсолютно еднакво: почерняла, съсухрена кожа, станала почти на прах, обгорени, но с непокътнати дрехи. — Съмнява ме, че ще успеем да ги разпознаем, като се имат предвид изминалите години. Освен ако не хванем онзи, който им е причинил това.
Фогел стана и се доближи до дъската:
— Какво се е случило през 1978 година?
— Според мен — първият (и съответно най-ужасният) случай. Три трупа през тази година. Само мъже. — Той посочи снимката в средата. — Този тук е имал метална пластина в главата заради нараняване, получено във Виетнам. Патологът го идентифицира по серийния ѝ номер. Двайсет и четири годишен, на име Калвин Гърни. Върнал се от Виетнам през 1975 година, нееднократно залавян за дребни престъпления — скитничество, кражби от магазини… Не разполагаме с кой знае колко информация за него. Другите две тела не бяха идентифицирани. Там, където ги открихме, беше истинска касапница. Местопрестъплението беше тотално различно от всички останали. Мисля, че тук е нашата „кота нула“.
— Как по-точно се различаваше?
Фаустино извади от чекмеджето си още една папка, по-дебела. Дузина фотографии, доклади.
— Труповете са намерени в къща в Маунт Уошингтън. Три спални, прекрасен изглед към града. Мястото би трябвало да е необитаемо, така че вероятно имаме случай на самонастаняване. Двамата възрастни били открити на долния етаж. И двамата мъртви. Застреляни. А тези тримата били в една от спалните на втория етаж. Техните трупове са в състояние, същото като останалите наши през годините. Разследващият полицай го е описал като кражба с взлом, при която ситуацията е излязла извън контрол.
Той плъзна папката по масата към нея.
— Прочети я. Имаме време. Трябва да отскоча до едно място.
— Къде?
— Мисля да се занимая с онова хлапе Белино.
— Сериозно? Убийството на Флак беше преди пет години. А и в най-добрия случай малкият просто се е натъкнал случайно на трупа.
— Ето го единственото, с което разполагам. — Той измъкна ключовете за колата от джоба си и потупа с пръст папката: — Чети. Искам да знам какво според теб означава това.
— Кое по-точно?
— Ще видиш. Различно е.
Бяха дошли още няколко детективи. Когато Фаустино се отправи към изхода, те му обърнаха гръб, мърморейки един с друг. „Стената на чудатостите“ бе извадена. Очертаваше се интересен ден.