Колкото и да е странно, ракът не се появи в белите дробове на Леля Джо, а в кръвта ѝ. Не мога да се сетя за ден, в който Леля Джо да не беше уморена, но през пролетта на 1992 година започна наистина да се изморява. Прибираше се у дома след поредната смяна в закусвалнята, тръсваше се на фотьойла си и понякога ставаше чак сутринта. Започна да губи апетит, а и забелязах, че различните синини и белези по ръцете ѝ, които се появяваха като резултат от обиколките и сервирането по масите, не избледняваха бързо, а вместо това потъмняваха и придобиваха някакъв гаден нюанс на лилавото и не изчезваха със седмици. После започна да я втриса от време на време. Успях да я убедя да отиде на доктор през април. Кръвната ѝ проба показа завишени бели кръвни телца.
Лекарят в клиниката я пренасочи към друг, който пък на свой ред ни препоръча специалист в кабинетите към болница „Уест Пен“. Д-р Павиа нарече ненормалните телца „бласти“ и каза, че не са напълно развити. За разлика от нормалните бластите не се борели с инфекциите. Зараждали се в костния ѝ мозък.
Леля Джо бе болна от левкемия.
Остра миелоидна левкемия, така я нарече той.
Побърза да уточни, че пушенето е допринесло до известна степен за болестта, но не било основната причина. Посъветва я за всеки случай да спре. Леля Джо обеща, но запали цигара още щом напуснахме кабинета и продължаваше да унищожава по един пакет на ден.
Някой спомена за трансплантация на костен мозък. Д-р Павиа записа Леля Джо за химиотерапия и лъчетерапия, докато кимаше разбиращо, изслушвайки оплакванията ѝ за липсата на време и пари. Тя нямаше нито застраховка, нито здравни осигуровки, а новините за левкемията нямаше да ѝ помогнат тепърва да се сдобие с което и да било от двете. Докторът очевидно бе изслушвал подобен репертоар неведнъж, понеже отговорите му бяха ясни, стегнати и добре отрепетирани. Ракът работел като добре смазана машина. Не съществувало удобно време, за да може да се отложи лечението. И без това вече били изгубени ценни седмици и месеци.
Леля Джо попита доктора колко ѝ остава.
Той разпери ръце — няколко месеца, пет години, повече… трудно е да се каже с точност. Поредният предварително подготвен отговор на най-често задавания от всички въпроси.
Въпреки че настоявах да си почива, Леля Джо продължи да работи през първата седмица от лечението. Дори успя да се насили да избута няколко двойни смени в опит да изкара някой-друг долар отгоре, но през втората седмица започна да си тръгва по-рано, а през третата повръщането и липсата на енергия най-сетне я задържаха в апартамента.
Горе-долу тогава започнаха да идват и сметките. Първо от клиниката, после от лекаря, после от специалиста, накрая лечението, после още за лечение… Имахме да плащаме и наем, консумативи, храна. Пликовете с пари продължаваха да пристигат всеки месец на осмо число. Бях успял да спестя по-голямата част от средствата. 34 108 долара до деня, в който Леля Джо бе диагностицирана (считано от момента, в който се прибрахме у дома след посещението в кабинета на д-р Павиа). Сега обаче почти всекидневно ходех до магазина на ъгъла, за да изпращам парични преводи — почти десет хиляди долара за последните няколко месеца, без да му се вижда краят.
Криех сметките от Леля Джо. И със сигурност гледах да не разбере за плащанията. И двете неща щяха да я разтревожат, а тя нямаше нужда от допълнителни вълнения. Беше у дома, когато последните два плика изникнаха на обичайното си място — по средата на леглото ми, но и двата пъти, когато се прибрах след смените си в закусвалнята, Леля Джо не спомена, че е усетила някой да се промъква в апартамента. Вратата бе заключена, но въпреки всичко някой бе съумял да влезе и да излезе незабелязано.
Прекарвах доста време в закусвалнята — повече, отколкото вкъщи. Леля Джо продължаваше да твърди, че работата ще ме предпази от неприятности и шляене по улиците, а Крендал без особени усилия ми намираше занимания. През януари, когато навърших шестнайсет, дори започна да ме учи как се работи на скарата. Предната година пък ми показа тънкостите на фритюрника, а по-предната — как да подготвям пресните плодове и зеленчуци. Бях благодарен за всичко, което ме държеше далеч от отсервирането и миенето на чинии, въпреки че тепърва ми предстоеше да изпека бургер с качество, поне малко доближаващо се до магиите, които вършеше Крендал. „Прекалено червено, прекалено дебело, прекалено сплескано, прекалено кафяво!“, крещеше постоянно той. Слухът му отдавна бе в историята. Дори с двете грамадански слухови апаратчета, които започна да носи миналата година, продължаваше да издава възможно най-гръмките звуци.