На бара бяха седнали четирима. Още шестима имаше в сепаретата. Герди сервираше и посрещаше клиентите.
Герди Маккауън и семейството ѝ се бяха преместили в Питсбърг миналата година. Беше една година по-малка от мен, първокурсничка в гимназия „Брентууд“. Не изпитваше трудности да си намери приятели, тъй като беше дружелюбна и симпатична. Започна работа в „Закусвалнята на Крендал“, за да събира пари за колеж, — искаше да отиде в „Браун“. Лърлийн постоянно се оплакваше от коленете си и говореше, че иска да напусне. Герди беше добра — не чак колкото Лърлийн и определено доста зад Леля Джо в най-добрите ѝ години. Имаше обаче красива усмивка и още по-красиви крачета. Дънк я наричаше Грозноватата, но това не му пречеше да я зяпа всеки път, когато идваше да ме тормози. Аз също я зяпах понякога. Крендал неведнъж ме бе хващал. Така обикновено си спечелвах някоя от неговите усмивки, последвана от изръм-жаване, а после — гръмогласното: „Чиниите! Чиниите!“, или някакво друго напомняне, че ме чака куп работа.
Герди очакваше да я поканя на среща. Знаех, че вероятно няма да е зле да я поканя, но все още чаках подходящия момент (въпреки че тя сигурно би ви казала, че подходящи моменти — с лопата да ги ринеш, просто аз съм се шубелясвал всеки път). Може би на годишния бал. Той тепърва предстоеше.
В всички сили се мъчех да забравя Стела, Господ ми е свидетел, но никога не успявах напълно да я прогоня от мислите си. Особено днес — 8 август.
— Само прахосваш водата! Спри това нещо! — кресна Крендал, докато минаваше през кухнята на път за малката стаичка отзад. Беше наддал доста килца през последните години. Бях застанал пред огромната алуминиева мивка с три отделения и миех чиниите на първата вълна посетители от обедната лудница. Часовникът над готварския плот показваше 5.31.
След малко трябваше да тръгвам.
Взех последната чиния от стойката вляво и я накиснах в горещата вода. Докато я изплаквах, Герди се появи с табла с още четири мръсни чинии, шест чаши и прибори. Сви рамене, усмихна се и я постави пред мен. Загледах се в дупето ѝ, докато се насочваше към летящата врата, и трябваше да се насиля да отместя поглед. Помислих си за Леля Джо, облечена в същата униформа. Свърши работа.
— Г-н Крендал! Тръгвам си след минутка. Трябва да притичам до нас и да проверя как е Леля Джо! — изкрещях и изсипах съдържанието на таблата в мивката.
Крендал се появи на вратата на малката стаичка.
— Как е Джо?
Отворих уста да му отговоря и осъзнах, че ме е чул. Хвърлих поглед към лявото му ухо и забелязах, че огромният бежов слухов апарат от тази страна е изчезнал, заменен от по-малък, бял. Когато видя, че го гледам, каза:
— Нов модел. Докторът ми го препоръча. Не съм сигурен, че ми харесва обаче. Повечето от разговорите, които чух днес, не струват пукната пара. Политика, война, глад и филми с Арнолд Шварценегер. Понякога светът е по-добър, когато чуваш само приглушен шум.
Започнах да вадя чиниите от мивката, да ги потапям една по една в горещата вода за изплакване и да ги редя върху сушилката.
— Мисля, че става по-зле. Не иска да говори по въпроса, така че е трудно да се каже със сигурност. Докторът твърди, че е увеличил химиотерапията, така че е в реда на нещата енергията ѝ да намалее. Често ѝ прилошава. Когато опитам да я накарам да пие вода, тя не иска, въпреки че трябва. Искрено се надявам, че ще хапне нещо тази вечер. Не е яла от два дни.
— Защо не наемеш медицинска сестра, за да помага? И колко ли щеше да струва това?
Замислих се.
— Може, ако състоянието ѝ продължи да се влошава.
Погледнах към часовника. 5.42.
— Тръгвай — каза Крендал. — Ще се справя някак, докато се върнеш. Предай на Джо много поздрави. Липсва на всички ни тук.
— Благодаря.
Грабнах една кърпа от стойката зад мен, припряно избърсах ръце, тупнах Крендал по гърба и изскочих през задната врата.
Първо трябваше да се прибера и да видя как е Леля Джо.
Едва не съборих двама души, докато търчах по тротоара на Браунсвил. Когато влязох в сградата, взимах по две-три стъпала наведнъж.
Дънк отвори широко вратата, докато се мотаех с ключовете.
— Пич, влошава се.
Избутах го навътре в апартамента.
— Да беше отворил някой прозорец ли… Тук е като в пещ.
— Опитах, но скъпоценната ти леля едва не се изтърси от фотьойла в опита си да стане и да ги затвори. Замръзвала била. Че и трепереше. Кофти. Сложих я да легне обратно в креслото и я завих с одеяло. Спря да трепери, но пък започна да се поти. Когато се опитах да издърпам одеялото и да я поразхладя малко, тя ми метна смъртоносен поглед — а когато жена те погледне по този начин, знаеш, че е време да се оттеглиш по живо, по здраво. Сега спи.