Леля Джо се бе излегнала във фотьойла си, завита почти презглава с дебело одеяло. Очите ѝ трепкаха зад затворените клепачи, очевидно в ритъма на онова, което сънуваше. На главата си имаше яркозелена скиорска шапка.
Да, Леля Джо вече носеше шапки. Постоянно.
Знаех, че повечето ѝ коса е опадала заради лечението, но тя не ми даваше да погледна. Беше прекалено горда. Чудех се дали да не ѝ подаря перука, но не знаех как да повдигна темата, без нещата да станат неловки.
На изподрасканата дървена масичка стоеше кенче от кока-кола, от което се извиваше тънка струйка дим.
— Колко са днес? Дънк сви рамене:
— Видях я с поне пет, но мисля, че успя да издърпа още една в тоалетната. Стоя там четиресет минути, без да си направи труда след това поне да пусне водата. В крайна сметка излезе, когато я предупредих, че ако не го стори, влизам аз.
Открих пакета „Марлборо“, затиснат между крака ѝ и страничната облегалка на фотьойла. Вътре бяха останали шест цигари.
Когато я диагностицираха с левкемия, се опитах да я придумам да спре пушенето веднъж завинаги. Криенето на пепелниците не свърши работа — бях опитал преди много години, но тя винаги намираше начин да изхвърля фасовете си (като например кенче от кока-кола, отворен прозорец или някоя от обувките ми). Когато стартира химиотерапията и лъчетерапията, започнах да ѝ взимам цигарите само колкото да открия как нови и нови пакети мистериозно се появяват отникъде. Нямам представа откъде ги вадеше. Прерових целия апартамент, за да намеря скривалището ѝ. Тя не излизаше — все някъде трябваше да ги крие.
На третото или четвъртото ни посещение д-р Павиа ме дръпна встрани и ми обясни, че като се има предвид колко дълго време е била пушачка, може да се окаже невъзможно да я накарам да ги откаже. Пък и на този етап спирането на цигарите можело да донесе повече вреди, отколкото ползи. Каза, че някои пациенти почвали да наддават на килограми и кръвното им се покачвало, когато откажели тютюна. Наддаването щяло да бъде плюс (беше отслабнала с почти петнайсет килограма), но високото кръвно — не. С две думи, рисковете били доста повече. Каза ми да продължа да опитвам, но да не се шашкам, ако нищо не стане.
Пък и имахме значително по-големи проблеми.
Ракът се бе разпрострял от кръвта ѝ в лимфните възли, далака, черния дроб и бе започнал да навлиза в централната ѝ нервна система. Химиотерапията и лъчетерапията забавяха процеса, но не достатъчно.
Леля Джо губеше битката.
После започнаха и болките.
— Пи ли си хапчетата?
— Да, но са ѝ предписали трамадол. Засега върши работа, но едва-едва. Организмът ѝ вече започва да свиква. Трябва да ѝ намерим нещо по-силно.
Не го изрече на глас, но имаше предвид хероин. Беше носил вече няколко пъти. Каза, че когато чичо му умирал от рак, хероинът и тревата се оказали значително по-ефективни от оксикодона, който лекарят му предписвал. Дори по-ефикасни от морфина, който му давали малко преди края.
— Не можем да я караме да взема хероин.
— Защо не?
— Понеже е хероин.
Не знам кое от двете бе по-притеснително — това, че най-добрият ми приятел искаше да даде на леля ми нелегални наркотици, или фактът, че най-добрият ми приятел с лекота можеше да се сдобие с такива вещества. Знаех, че може. Вероятно дори в момента имаше у себе си известно количество. Никога не ги използваше, но продажбата им беше друга работа. А той беше добър търговец. Започна с дребни нещица — основно трева, но не му отне много време да съобрази какви пари може да направи, ако просто осъществява контакт между купувачи и продавачи. Баща му се бе запилял да работи някъде, без да се интересува от друго, освен от пиенето. Дънк трябваше някак да плаща сметките. За съжаление реши, че това ще е начинът. Преди две години, когато го арестуваха за кражба от магазин, реших, че ще се стресне и ще престане. Но преживяното само го накара да бъде още по-предпазлив.
— Умен човек си, ама хич не те бива в измислянето на правдоподобни оправдания. „Защото“ няма да мине — каза Дънк. — Искаш да се чувства добре, нали?
— Хероинът е пристрастяващ.
— Също като оксито, морфина, трамадола, кодеина и всички останали гадории с рецепта, които я карат да гълта. — Той понижи глас: — Може да не ѝ остава много време, а ако нещата се развиват, както с чичо ми, ситуацията ще стане наистина гадна, и то по-скоро, отколкото си мислиш. Говори с лекаря ѝ. Кажи му, че може да намериш дрога. Да видим какво ще отговори.