Не знаех какво да правя с ръцете си. Бяха неловко скръстени в скута ми. Исках да изглеждам уверен и безстрашен, но знаех, че не е така. Свалих ръце и стиснах седалката на скамейката, после ги скръстих пред гърдите си и леко се отпуснах, с надеждата да изглеждам поне спокоен. Чувствах се като глупак.
Задната врата на джипа се отвори и Латрийс Оливър, с неизменното си дълго бяло палто, слезе от возилото.
Обърна се назад и каза нещо на някого вътре, сетне закрачи към мен. Походката и увереността ѝ бяха всичко онова, което аз не бях. Елитна, недосегаема, доминантна.
Когато спря на няколко метра от мен, не каза и дума. Само ме наблюдаваше втренчено и се мръщеше със здраво стиснати устни.
Неловката тишина започваше да става непоносима.
— Здравейте — казах най-накрая аз.
— Тя не е тук. Ако искаш да я видиш, ще се наложи да дойдеш с нас.
Погледнах покрай нея, към джипа.
— Къде?
Госпожа Оливър не отговори. Вместо това се обърна и тръгна към бялото возило.
В живота често се случва така, че се оказваме на кръстопът. Тогава бях на шестнайсет и не го осъзнавах напълно. Щяха да минат дълги години, преди да разбера за какво става въпрос. Тези кръстопътища се превръщаха в решителни фактори, в повратни точки.
Смъртта на родителите ми (въпреки че нямах особен контрол върху конкретния случай) бе кръстопът. Сприятеляването ми с Дънк — също. Скоро щях да се озова на цяла мрежа от кръстопътища, оплела Леля Джо. Животът е поредица от кръстопътища, която през повечето случаи завършва в еднопосочни улици.
Тогава обаче не знаех, че случващото се в момента е кръстопът. Виждах го като дилема. Можех да остана тук, да си седя на пейката и по всяка вероятност никога да не видя Стела отново. Или можеше да тръгна с тези хора, от които бях виждал само болка и прояви на зложелателство.
Изправих се. Последвах я. Тръгнах към джипа.
Латрийс Оливър задържа вратата отворена пред мен. Покатерих се вътре и се наместих на задната дясна седалка. Шофьорът беше мъж на трийсетина години, с къса кестенява коса и авиаторски слънчеви очила. До него на предната седалка седеше жена, чиято руса коса бе сплетена на плитка, изчезваща под дългото ѝ бяло палто — също като палтото на шофьора. И като на Латрийс Оливър.
Никой от тях не ми обърна внимание, когато се качих в джипа („Шеви Събърбан“, както Дънк бе отбелязал преди четири години). И двамата бяха впили погледи напред, съсредоточени в нещо далечно.
Оливър седна до мен и затвори вратата.
— Носиш ли някакво оръжие?
— А вие?
Тя се усмихна за секунда, очевидно искрено развеселена. После поясни:
— Пистолетът на приятеля ти. У теб ли е?
Значи наистина знаеха за оръжието.
— Не.
— А нещо друго?
— Не.
Оливър бръкна в джобчето на гърба на шофьорската седалка, измъкна оттам черна качулка, разгъна плътната материя и ми я подаде.
— Сложи си това.
Понечих да възразя, осъзнах, че няма да постигна нищо, и покорно надянах качулката. Светът потъна в мрак. Събърбанът с рев се устреми напред.
Проповедника почука на вратата на апартамента.
Така беше прието да се прави. Така беше учтиво. Проповедника винаги се стремеше да е учтив. Не очакваше някой да отговори. Следеше отблизо тази Гарджъри и знаеше, че е прекалено заета да чука на своя собствена врата… врата, която водеше към смъртта.
Видя как момчето отпраши на бегом към гробището.
Изчака го да се изгуби от поглед, като наблюдаваше от отсрещната страна на улицата, преди да дойде тук. Не, определено беше сама.
Сигурно се е унесла на фотьойла, също както предните няколко пъти.
Когато чу резето да изщраква, леко се изненада. Съвсем леко, имайте предвид. Нищо не бе в състояние да изненада истински Проповедника. Вярваше, че винаги е подготвен за всякаква ситуация. Просто не очакваше жената да е в състояние да се надигне от креслото.
Вратата се отвори. Зад нея стоеше някакъв нисък и набит тийнейджър.
— Мога ли да ви помогна?
Проповедника килна глава.
— Хм, това е нещо ново.
— Моля?
Проповедника ритна вратата и видя как дървената плоскост удари момчето по челото. Хлапето залитна назад, вратата се отвори широко и Проповедника отново я ритна — тя отскочи от стената и се затръшна зад гърба му.
Проповедника се засили към замаяното момче, замахна с юмрук и го цапардоса право в средата на носа. Усети как костта и хрущялът поддават. Главата на хлапето се люшна назад. То се строполи на пода в безсъзнание.