Мъжки глас.
Измъкнах единия си крак навън и внимателно опипах пространството под мен. Когато се убедих, че стъпвам на твърда земя, протегнах и другия крак и слязох от джипа. Ръката върху рамото ми стегна хватката си. След което качулката изчезна.
В далечината се виждаше как слънцето залязва. Плътните облаци над главата ми бяха оцветени в странни нюанси на оранжевото и червеното.
Бяхме паркирали на извита павирана алея. Пред нас имаше още три джипа, а на малка площадка вдясно видях още четири. Алеята се губеше сред дърветата зад мен.
Пред нас се издигаше къща, по-голяма от всяка, която бях виждал. По-голяма и от нашата жилищна сграда. Може би двойно. Три колосални етажа, облицовани с камък. Десният край на къщата бе увенчан с някакво подобие на кула, а в левия се виждаше остъклен атриум. На прозорците — поне дузина само отпред — имаше черни решетки от ковано желязо.
Къщата, както и дворът пред нея завършваха със стена, поне три метра висока, изградена от същия камък и увенчана с черни метални шипове. Моравата отпред беше поне осем декара и очевидно беше професионално поддържана. В средата на окръжността, описана от алеята, ромолеше фонтан, от който бликаше бяла разпенена вода.
Огледах се за госпожа Оливър и най-накрая я забелязах до входната врата. Говореше с някого вътре. Това продължи няколко минути. После вратата се затвори и тя се върна до джипа.
— Стела ще те приеме след малко. Може да изчакаш във фоайето.
Тя се обърна и закрачи към къщата.
Мъжът най-накрая пусна рамото ми.
Погледнах го. Той кимна към госпожа Оливър. Затичах се след нея.
Когато се приближихме до постройката, жена с дълго бяло палто, също като тези на останалите, отвори пред нас огромната двойна врата от масивно дъбово дърво. Очите ни се срещнаха, но тя остана безмълвна.
Последвах госпожа Оливър вътре.
Таванът на огромното фоайе се издигаше на височината на цели два етажа. В средата му висеше колосален кристален полилей. Жалките ми гуменки скърцаха по мраморния под, докато зяпах разкошната дъбова ламперия по стените. В центъра на помещението имаше маса, в средата на която стоеше ваза с една-единствена бяла лилия.
Погледнах часовника си и видях, че е спрял на шест и четиресет и две. Нямах идея преди колко време е станало. Мамка му, как смърдеше тениската ми! Вонята от закусвалнята се надигна и ме блъсна в носа — комбинация от храна и сапунена вода. По средата на гърдите ми се мъдреше мазно петно — сигурно от работата ми на скарата по време на обедната навалица. Върху джинсите открих друго загадъчно петно: червено, засъхнало, по всяка вероятност кетчуп или ягодов конфитюр. Изчегъртах го с нокът. Няколко люспици от него паднаха върху мрамора около мен.
— Господи, какво мърляво, мръсно момче си… Времето променя доста неща, но това, опасявам се, не е сред тях.
Когато хвърлих поглед назад и видях Стела в края на дългия коридор, дъхът ми секна. От устните ми се изтръгна високо ахване. Ако не бях успял да се сдържа, незнайно как, сигурен съм, че ченето ми щеше да увисне в най-буквалния смисъл на думата.
Беше толкова красива.
Прекрасна.
Беше най-красивото създание, което бях виждал.
Косата ѝ бе, каквато я помнех: дълга, кестенява, спускаща се по раменете и гърба ѝ на дълги къдрици, обрам-чила гладката порцеланова кожа на лицето ѝ, безупречно във всяко отношение. Лешниковите ѝ очи проблясваха под бледата светлина наоколо, изпълнени с учудване и любопитство. Устните ѝ бяха плътни, обагрени в най-дълбокия нюанс на аленото. Раменете ѝ бяха голи. Бе облечена в елегантна черна рокля до коленете. Обувките ѝ бяха на високи токчета, в тон с облеклото.
Това бе момичето, което помнех, момичето, което бях рисувал стотици пъти… Беше се превърнало в красива млада жена през годините, в които не я бях виждал.
Когато най-накрая се сетих, че няма да е зле и да дишам от време на време, долових лек аромат на ванилия и осъзнах, че идва от нея. Никога не бях се чувствал по-неудобно заради външния си вид през целия си живот.
Тя пристъпи към мен. Движеше се с такава грация и нежност, сякаш високите токчета бяха продължение на дългите ѝ крака. През съзнанието ми прелетя мисълта за Герди от закусвалнята — веднъж я бях видял на токчета: тромавите движения, гримасата на лицето ѝ, причинена от неудобството, което изпитваше при всяка мъчителна крачка… също както и останалите момичета, които познавах от училище или от работата. Толкова отчаяно искаха да пораснат колкото може по-бързо.
Стела обаче беше различна.
Толкова по-различна.