Чух ги как влизат в моята стая. Чух първия от тримата, който застана на прага — дъхът му свистеше, сякаш беше настинал. Наобиколиха ме. Не знам кой от тримата дръпна одеялото ми и го захвърли настрани. Само си спомням как светът от напълно мрачен изведнъж се превърна в ослепително светло място. Помня как веднага ми стана студено — топлият въздух, който се бе събрал около мен, изчезна светкавично. Продължавах да стискам здраво клепачи. Не исках да поглеждам. Единият каза: „Не съм сигурен за това. Не искам да нараня дете“. Другият отвърна: „Аз лично от големи пари не бягам. Няма начин. Как да я тикнем в торбата? Казаха да не я докосваме.“ Третият се намеси: „Казаха да не докосваме нея. Сложи си ръкавици бе, идиот. Хвани я за пижамата.“ Когато усетих, че някой ме сграбчва за крака, отворих очи. Помня, че изгледах и тримата. Помня как си извадих палеца от устата. Видях как ме гледат — трима непознати, трима натрапници, проникнали в дома ни, дошли, за да ме измъкнат от леглото ми. — Тя замълча за секунда. — Пресегнах се към тях, обвих малките си пръстчета около техните… Надявах се, че ще ме отведат при майка ми.
Гласът ѝ потрепери и някак се пропука. Помислих, че ще заплаче. Не заплака. Когато най-сетне проговори, беше, след като отново си пое дълбоко въздух:
— Хайде, Джак. Да се разходим из градината.
Този път „Джак“, не „Пип“.
Последвах я.
Детектив Джой Фогел изкачи трите бетонни стъпала, водещи към двуетажната тухлена постройка на Грийнлий Роуд, и почука на вратата. Имаше и звънец, но от пластмасовия панел стърчаха две оголени жици и цялото нещо изглеждаше така, сякаш не работи от времето, когато Рейгън беше президент. Моравата пред къщата не бе косена от седмици — сред дългите стъбла на тревата си бяха пробили път глухарчета и други бурени. Докато чакаше, голяма земна пчела прелетя от едно цветче на друго.
Тъкмо щеше да почука втори път, когато дървената врата се отвори. Зад стъклото на вътрешната врата стоеше мъж, наближаващ осемдесетте, с пожълтял потник и избелели джинси. Посивялата му коса бе подстригана късо, като на военен.
— Да?
Фогел премести жълтеникавата папка в лявата си ръка и се усмихна:
— Детектив Стак?
— Детектив в оставка Терънс Стак. Сега просто Тери. Мога ли да ви помогна?
— Аз съм детектив Джой Фогел. Може ли да поговорим за кратко, ако имате свободно време?
Той погледна към папката:
— Фаустино ли ви изпрати?
Фаустино не я беше пращал. В действителност нямаше представа къде е в момента. Не ѝ се искаше да лъже обаче. Подозираше, че човекът отсреща веднага ще прозре лъжата и разговорът ще бъде доста кратък.
— Имахме брифинг тази сутрин. Бих желала да поговорим за 1978 година.
Стак хвърли поглед през рамо, след това отново се втренчи в нея. Очите му бяха уморени и кръвясали. Миришеше на застояла бира.
— Може ли да вляза?
— Не знам дали е добра идея.
— Само за няколко минутки, обещавам.
— Ако Фаустино ви е запознал с подробностите, значи знаете всичко. Нямам какво да добавя.
— Вие сте изследвали местопрестъплението. Вие сте били първият, който е пристигнал там, след като униформените са отцепили къщата. Писмените доклади не винаги съдържат всичко. Искам да знам какво е останало извън доклада — каза Фогел.
— Всичко е в доклада. Нищо не съм премълчавал.
Фогел не отговори. Премести папката в другата си ръка, като продължаваше да го гледа право в очите.
Стак също мълчеше и не отместваше поглед. Бил е детектив над трийсет години, с лекота можеше да спечели състезание по взиране с всекиго.
— Знам, че неразрешен случай като този ви човърка отвътре. Мога да ви помогна, но за целта трябва да поговорим.
Стак въздъхна, отключи вътрешната врата и я задържа отворена:
— Влизайте, преди да съм размислил.
Фогел се мушна под ръката му и влезе в къщата.
Озова се в малка всекидневна. В ъгъла ѝ върху две каси от мляко стоеше деветнайсетинчов телевизор, а срещу нещо бе поставен опърпан фотьойл, тапициран с кафява кожа. До него имаше сгъваема метална масичка с три празни бутилки от бира „Айрън Сити“, както и една наполовина пълна. От телевизора се чуваше дудненето на вечерните новини. Стак мина покрай нея и го изключи. Въздухът в стаята миришеше на застояло. Прииска ѝ се да отвори някой прозорец.