— Беше идея на капитана. Дормонт е симпатично, безопасно място, винаги е било такова. Нямахме реални доказателства, че е било екзекуция, затова не искахме подобни хипотези да стигат до пресата. Ако не бях вписал „кражба с взлом“, щеше да ме отстрани от случая, да назначи някой друг на мое място, а аз не исках подобно нещо. — Той поклати глава. — Много тъп бях тогава. И сега, като гледам, не съм поумнял. Както и да е — той ми заяви, че ако успея да докажа, че е екзекуция, и заловя виновниците, ще променим доклада и ще кажем, че сме го написали така само за да хванем нашия извършител. И аз се съгласих. А не трябваше.
Той допи бирата, остави бутилката при останалите празни и си взе нова от хладилника.
— Жертвата от женски пол беше на стълбите. Мило миниатюрно създание. Патологът каза, че е на около двайсет и три — двайсет и четири години. Не по-възрастна, със сигурност.
Фогел се намръщи:
— Защо са тези предположения? Не сте ли я идентифицирали?
— Прочела си доклада, следователно знаеш какво сме открили и какво — не. — Махна с ръка. — Остави ме да довърша, после ще говорим. Ако не ти разкажа тази част сега, не съм сигурен, че ще мога да си излея душата напълно.
— Добре, значи сте открили жената на стълбите?
Той кимна:
— Дрехите ѝ бяха на парцали — сигурен белег за изнасилване. Вероятно изнасилвания, тъй като си имахме работа с трима извършители. Патологът откри проби от поне двама души. Технологиите през 1978 година не бяха това, което са сега. И тя беше застреляна — също като мъжа. Но за разлика от мъжа изражението по нейното лице бе доста след стадия „изненада“. „Уплашена до смърт“ е твърде мек израз. Изглеждаше притеснена. Не за онова, което ѝ се случва в момента, а при мисълта за онова, което предстои да се случи. Аз… — Той спря за секунда, прокашля се. — Открих следи от нокти по стената и по дървените стъпала. Мисля, че се е опитвала да се качи на горния етаж. Имате ли деца, детектив?
Фогел поклати глава.
— Аз също, но познавам въпросното изражение. Виждал съм го по лицата на други жертви — когато родител се притеснява за детето си много повече, отколкото за собственото си състояние. Минах покрай криминалистите и фотографа и се качих по стълбите. Някъде дълбоко в съзнанието си вече се опитвах да се подготвя за гледката на мъртво бебе. Случвало ми се е и преди — най-лошото, на което може да станеш свидетел. Един от онези образи, което засядат в мислите ти и не те оставят на мира до деня, в който умреш, а може би и след смъртта. Предполагам, скоро ще знам със сигурност.
Очите на Стак бяха пълни с болка и тъга. Опита да се стегне и продължи:
— Първо усетих смрадта. Не миризмата на труп, дори не на изгорял труп, въпреки че именно на такъв приличаше — суха, прашна миризма, все едно си отворил врата към таван, който е стоял запуснат твърде дълго. На пода имаше три тела. Никога преди не бях виждал нищо подобно. Изглеждаха обгорени, съсухрени, като че ли цялата влага бе изцедена от тях. Разглеждала си снимките. Един от фотографите каза, че все едно нещо е изсмукало живота от тях и е оставило само празна черупка. Патологът сподели, че му приличали на жертвите от Помпей. Виждала ли си снимки от Помпей?
Фогел поклати глава.
— Потърси. Труповете, които видях, приличаха на телата след изригването на Везувий. Сякаш бяха направени само от пепел. Струваше ми се, че ако ги докосна, ще се превърнат на прах, ще се разпаднат. И тримата бяха по гръб, но двама изглеждаха така, все едно се пресягат да вземат нещо. Устата на всички бяха отворени в някакъв безмълвен писък. Лежаха на пода около креватче. Малко креватче. Детско.
Фогел се намръщи:
— В доклада не се споменава дете.
— Понеже не намерихме дете. Не открихме нищо, което да подсказва, че изобщо е имало дете. Легълцето беше празно. Стаята беше повече от празна. Нямаше чаршафи на креватчето. Нямаше дрехи в гардероба. Нямаше книги. Нямаше снимки. Едно празно легло, един празен гардероб и един стол до леглото — и толкова. Интуицията ми подсказваше, че това е детска стая, но нямаше абсолютно нищо, което да подкрепи теорията ми. Ако изключим мебелите, беше напълно празна. Но усещането бе като за детска стая. — Той отпи от бирата и насочи бутилката към нея: — Което ми напомня за въпроса ти отпреди малко — за идентификацията. Не открихме нищо в къщата. Нито лични карти на възрастните, нито фотографии по стените, нито дори сметка за газ. Кухненските шкафчета и хладилникът бяха празни. Възрастните явно са притежавали вещи, колкото се побират в куфар. Открихме два в голямата спалня — нейният и неговият. В банята имаше четки за зъби и малък туристически несесер със самобръсначка, четка за коса, такива неща. Никакъв личен елемент в цялата къща. Оказа се, че е собственост на някакъв инвеститор в недвижими имоти, който пребивава във Флорида и си няма понятие, че някой живее там. Не спрял водата, за да не замръзнат тръбите. Платил на някаква фирма да пообзаведе, наел градинар да поддържа моравата… Двете застреляни жертви явно са се самонастанили.