Выбрать главу

— За училище е — излъгах.

— Нима училището почна?

Гласът ѝ бе приглушен. Вече не я виждах — беше се завряла някъде в другия край на стаята.

— Започва след две седмици, но госпожа Томас ни каза да я прочетем през лятото.

— Изглежда ми като доста сериозно четиво като за трети клас.

— Тази година ще съм четвърти.

— О, ами добре…

Нямах представа в кой клас щеше да се наложи да чета тази книга. Ако изобщо се изучаваше.

— Открих я! — обади се госпожа Лийч. Думите ѝ бяха последвани от трясък.

— Добре ли сте?

— Да, да, нищо ми няма. Бяха енциклопедиите ми. Би трябвало да са на рафта, но заемат толкова много място…

Тя изплува отново на бял свят. Косата ѝ бе още по-разчорлена. В ръка държеше книга с меки корици.

— Имам доста добри спомени, свързани с тази книга. Може да я препрочета отново, когато приключиш с нея. Ще ми я върнеш, нали?

Кимнах и се пресегнах към томчето.

— Предполагам, леля ти те е отгледала „с двете си ръце“… — Тя направи кратка пауза. — Всъщност, доста прилики има между теб и младия Пип, като се замисля.

— Какво значи „с двете си ръце“?

Тя се усмихна.

— Не искам да ти развалям удоволствието от историята. Скоро ще разбереш.

На корицата бяха изобразени млади момче и момиче, облечени в странни дрехи. Момчето се усмихваше, момичето — не.

Изчакахме да дойде доставчикът на пица. Нямаше брадва.

3.

На 17 август климатикът ни се повреди.

Не беше нещо модерно — обикновен прозоречен климатик във всекидневната, обемиста бежова кутия, която издаваше гъргорещи звуци и плюеше вода по пода, но успяваше да запази хладинка в апартамента в малкото дни от годината, когато слънцето решаваше да надигне глава в Питсбърг.

17 август бе един от тези дни — 34 градуса по обед, като с всяка минута ставаше все по-горещо.

— Ако г-н Триано не си довлече задника в следващия един час, да забрави за наема — каза Леля Джо. Беше придърпала опърпания кожен фотьойл с регулируема облегалка до втория прозорец — онзи без счупен климатик, който да стърчи от него — и беше се излегнала с мокра кърпа на главата. В някакъв момент през изминалите двайсетина минути беше съблякла блузата си и беше по избелял сутиен и сини шорти. Голите ѝ бедра се поклащаха отстрани на подложката за крака.

— Това тъпо нещо винаги се изсира на метеното точно когато има най-голяма нужда от него — добави тя.

Зачудих се дали да не ѝ кажа, че не е много вероятно климатикът да се повреди в разгара на зимата, когато не работи, но реших да не се обаждам.

— Искаш ли чаша лимонада?

— Звучи чудесно.

Отидох в кухнята, издърпах една чаша от купчината мръсни чинии, струпани в мивката, измих я и я напълних от каната с лимонада, която бях приготвил по-рано през деня. Когато ѝ я подадох, тя първо отпи колебливо, след което я пресуши на един дъх.

— Следващия път може да сложиш малко повечко захар, но мисля, че вече му хващаш цаката.

Тепърва предстоеше да направя перфектната кана с лимонада.

Тя притвори очи и прокара празната чаша по страните си.

— Защо не излезеш да се поразходиш? Дете на твоята възраст не би трябвало да седи затворено вкъщи цяло лято. Трябва да си навън, да си играеш с приятелите.

— Нямам приятели. В цялата сграда няма нито едно дете на моите години.

Тя махна вяло:

— Вероятно трябва да се преместим в някакъв палат в предградията; после да си купим гигантски замък с басейн… а защо не и огромно имение, пред което всички деца да се редят на опашка и да подават молби да бъдат приети за твои приятели. Тогава ще можеш да подбереш най-добрите и да пратиш останалите по дяволите. Изглежда доста по-лесно, отколкото просто да излезеш навън и да рискуваш да се сблъскаш с някой на твоя възраст, да се сприятелиш с някого по добрия стар начин. — Леля Джо извърна глава и примижа срещу слънцето, очертало ярка линия върху лицето ѝ. — Обичам те, хлапе, но наистина не ми се струва редно да прекарваш последните две седмици от лятната си ваканция тук, затворен с моята скромна персона. Понякога мога да бъда гадна и нещастна кучка… и сега тъкмо настъпва един от тези периоди. Заповядвам ти да излезеш навън и да се забавляваш.

— Но…

— Веднага! — отсече тя. — И не искам да виждам физиономията ти тук преди шест часа.