Не отговорих.
С всяка крачка ароматът на ванилия ме обгръщаше все повече и повече. Усетих, че се мъча да се приближа до Стела колкото може повече. Роклята ѝ докосваше крачола на панталона ми, докато се разхождахме. Погледнах назад, към къщата, и видях госпожа Оливър да върви по пътечката зад нас, на не повече от трийсетина метра. Очите ни се срещнаха за секунда. Обърнах се отново напред.
— Защо всички ни преследват? Онази Оливър е зад нас.
— С какво друго предлагаш да си запълват времето?
— Изглежда странно.
— За теб — може би, но за мен би било странно да не ме следват по петите. Не мога да се сетя за момент, когато госпожа Оливър не е била на една ръка разстояние.
— Ами тези другите? Защо са тук?
— Че къде другаде да са? Спрях. Беше ми писнало.
Стела направи още няколко крачки, след което също спря и се извърна към мен:
— Какво има, Джак?
— Защо съм тук? Опитвам се да говоря с теб, а ти ми отвръщаш със загадки. Чак главата ме заболя. Познавам те през половината си живот, но имам чувството, че не те познавам изобщо. Ти ме докара тук. По-точно, ти нареди да ме докарат тук. Очевидно искаше да ме видиш. Кажи ми защо. Правим едно и също от осем години и все още нямам представа какво е всичко това.
Тя сведе поглед и пристъпи от крак на крак.
— Нямах представа, че съм се превърнала в такова бреме за теб.
— Не съм казвал, че си бреме.
— Може би просто трябва да ме забравиш.
— Не съм сигурен, че ще мога.
— В такъв случай трябва да се научиш да живееш за мига. Миналото отдавна е отлетяло, а бъдещето никога не може да бъде достигнато. Тук и сега — единствено това има значение. — Тя се обърна. Дългата ѝ коса литна във въздуха. — Хайде, Пип! Има още нещо, което искам да ти покажа!
Сви зад ъгъла и изчезна от погледа ми.
Стоях неподвижно известно време и замалко да тръгна обратно към къщата, но после усетих очите на госпожа Оливър, които дълбаеха дупка в гърба ми, и предположих, че се надява да си тръгна, да оставя Стела и никога повече да не се връщам. Тази мисъл ми бе достатъчна, за да я последвам по калдъръмената пътечка, виеща се сред дърветата.
Детектив Фаустино Брайър седеше на пейка срещу сградата, в която живееше Дънкан Белино. Държеше „Челюсти“ с меки корици. Уличката, където бе открит трупът на Анди Олин Флак, бе съвсем близо, а срещу нея пък бе закусвалнята, в която най-вероятно Флак е хапвал последното ядене в живота си.
Хлапето беше в сградата — бе сигурен. Не в апартамента, където живееше — и в това бе сигурен. Белино бе разследван за трафик на дрога, затова преди около три месеца детектив Хортън от отдел „Наркотици“ поиска съдебна заповед за подслушване на жилището на момчето и я получи. Сложиха „бръмбар“ в телефона в кухнята и разположиха пет микрофона из апартамента — един във всекидневната, един в кухнята, по един във всяка спалня и още един в банята. Детектив Хортън в момента се намираше в червен ван с надпис „Килимите на Кармин“ отстрани, паркиран половин пресечка по-нататък, заедно с още трима полицаи от отдел „Наркотици“. Чакаха да чуят нещо интересно. Фаустино познаваше Хортън от почти десет години, затова, когато го попита дали и той може да слуша днес, Хортън му даде портативен приемник и му каза, че му дължи не по-малко от четири билета за мач на „Стийлърс“. Можел да слуша какво става, но не във вана. Детектив от „Убийства“, присъстващ при операция на „Наркотици“ — можело да повдигне неудобни въпроси, ако се разчуе.
Приемникът бе във вътрешния джоб на якето на Фаустино. В ухото му бе напъхана малка жична слушалка. Натика я по-навътре, завъртя копчето на приемника да провери микрофоните един по един. Всички мълчаха.
Фаустино тъкмо връщаше копчето в първоначална позиция, за да повтори процедурата, когато Хортън седна на пейката до него и отвори вестник, Фаустино хвърли един поглед на заглавията.
— Нали знаеш, че този вестник е отпреди две седмици?
— Само с това разполагаме във вана. Мисля, че вече знам проклетото чудо наизуст. Най-близкото до порно нещо, което има, е една реклама на трета страница — на дамски бикини в „Джуъл Гросърис“. Най-смотаната операция на всички времена.
Очите на Хортън бяха скрити зад тъмни авиаторски очила. Дясната му ръка бе покрита с татуировки — дра-кони, рицари и мечове. Беше ги направил, за да не си личи отдалеч, че е ченге. Повечето от отдел „Наркотици“ постъпваха така. Тактика, жизнено необходима за оцеляването по време на операции под прикритие.