— Побързай, Пип! Не трябва да караш една дама да чака!
Вървях по калдъръмената пътечка през все по-гъстите дървета — цяла гора, върху пространство, по-голямо от моя квартал. Слънцето бе залязло и пътят ми се осветяваше от миниатюрни бели блещукащи светлинки, окачени по клоните над главите ни, подобно на изкуствени звезди, разпръснати из нощното небе.
Калдъръмената пътечка изведнъж рязко свърши. Пред нас се простираше друг вътрешен двор, покрит с каменни плочи, в средата на който имаше басейн, пълен с вода, която в момента изглеждаше тъмносиня. Светлинките от пътечката продължаваха и над водите му, висяха на дълги жици, преплитащи се в привидно случайни орнаменти от единия край на двора до другия като балдахин от светлина. Водната повърхност под тях блестеше, развълнувана и потръпваща под ласките на тънкия ветрец. Самият басейн изглеждаше така, сякаш е издялан в камъка — по-скоро случайно дело на природата, отколкото създадено от човека чудо.
Отсреща имаше малка постройка. Някъде вътре бе запалена една-единствена лампа, от която прозорците грееха. Пред нея стояха мъж и жена в бяло. Преброих още четирима при дърветата.
Стела застана досами водата с гръб към мен. Кожата ѝ изглеждаше неестествено бледа под изкуствената светлина.
— Вониш, скъпи мой Пип. Измий се.
— Моля?
Тя пристъпи от крак на крак и въздъхна:
— Изкъпи се. Почисти се. Прави каквото искаш, само махни тази смрад от себе си.
Тя клекна, свали дясната си ръкавица и потопи пръсти във водата.
— Прилично топла е.
— Няма да…
— Да не би да си срамежлив, Пип? Никога ли не си се събличал пред момиче?
В интерес на истината — не бях. Имаше едно момиче, преди година, на купон в старата стоманолеярна на Чърч Роуд — Миси Уидман. Познавахме се покрай училище, но не бяхме разменяли кой знае колко приказки. Двамата се бяхме озовали в тясно килерче по време на игра на „Шейсет секунди“, докато Дънк се сваляше с Карла Бий-дър. Между четирима ни се разхождаше бутилка „Джак Даниъл’с“, която Дънк бе отмъкнал от баща си. Въпросната игра бе любима на Дънк, понеже обикновено всички се напиваха за не повече от пет минути, след което се разпръскваха в тъмното по двойки. Бих описал преживяното като „напрегнато-неловко“. Опитах се да я целуна, но устните ми се приземиха върху носа ѝ. Изтъркаляхме се от килерчето, без да стигнем доникъде, след което и двамата предпочетохме да пием, вместо да опитваме нещо друго. Впечатляващият махмурлук в неделната сутрин беше подобаващ завършек на… хм… липсата на завършек.
Видяхме се с Миси в училище следващата седмица. Кимнахме си неловко. Премести се със семейството си във Филаделфия около месец по-късно.
Стела килна глава и ме погледна. Върху устните ѝ при-пърхваше лека усмивка:
— Даже и пред приятелката ти Герди?
— Откъде знаеш за Герди?
— Няма проблем, Пип. Двамата с теб се виждаме веднъж годишно. Нямам нищо против да притежава тялото ти. Разбирам, че имаш определени нужди. Животът на момчетата се върти около тези нужди. — Заигра се с един пръст с къдриците на дългата си кестенява коса. — Но сърцето ти принадлежи на мен. Мисля, че и двамата сме наясно, нали, Пип?
— Много момичета са ме виждали гол — избълвах аз, прекрасно осъзнавайки колко фалшиво прозвучаха думите ми.
— Финият аромат на непроветрявана закусвалня ги привлича неудържимо, предполагам. — Пръстът ѝ се премести към устата и очерта контура на долната ѝ устна. — Моля те, Пип, измий се.
Погледнах двамата, стоящи пред къщичката, останалите, сред дърветата, всички онези очи, впити в нас. Опитах се да помръдна, но ръцете и краката ми не пожелаха да се подчинят.
Стела въздъхна и се приближи до един шезлонг досами водата. Обърна се към басейна, с гръб към мен.
— Моят малък Пип. Толкова възхитително срамежлив.
Тя се пресегна и дръпна ципа на роклята си додолу.
Черният плат се свлече от раменете ѝ и кацна върху каменните плочи в краката ѝ. За един кратък миг единствените ѝ дрехи бяха черен сутиен и бикини в същия цвят — като статуя с идеално гладка бяла кожа, обливана от лунната светлина и мекото блещукане на окачените върху жиците лампички. Тя свали обувките си, махна останалата върху ръката ѝ ръкавица и без да поглежда към мен, скочи във водата, прорязвайки повърхността ѝ безшумно и гладко, както нож — масло.
В този край басейнът беше плитък, не повече от метър и двайсет — метър и петдесет. Тя с лекота заплува покрай ръба. Показа се на повърхността от отсрещната страна, извърна се и ми се усмихна.