Стела изплува на няколко метра встрани от мен и тръсна глава, за да отметне косата от челото си.
Отворих уста и понечих да кажа нещо, но тя вдигна пръст към устните си.
Очите ми постоянно се връщаха към двата силуета около малката къщичка. Не бяха помръднали от местата си, също както и онези в горичката. Не преставаха да ни гледат алчно, без да обелят и дума. Сетих се за пушката, която госпожа Оливър носеше под палтото си всички тези години, и се вгледах под палтата на двамата до къщичката, но от това разстояние не можех да кажа със сигурност дали под тях има оръжие. Инстинктите ми обаче подсказваха, че имат, въпреки че не знаех откъде съм толкова сигурен.
Стела се приближи още. Вече беше на сантиметри от мен. Ароматът на ванилия някак все още витаеше около нея. Беше опияняващ, като песента на сирена. В тъмните ѝ очи танцуваха отражения. Исках да разбера мислите зад тези очи, исках да чувам още и още гласа ѝ, онзи гладък, мелодичен глас под нощния летен въздух. Исках да я докосна.
Исках да се пресегна през малкото разстояние, което ни разделяше, да я придърпам към мен, да притисна тялото ѝ до моето. Контурите на гърдите ѝ бяха едва видими под мрачната вода. Когато се улових, че ги зяпам, се насилих да я погледна отново в очите.
— Знам, че ме намираш за привлекателна, Джак. Няма проблеми да гледаш. Нямам нищо против. Искам да ме гледаш — прошепна тя едва доловимо.
Протегнах колебливо ръка към нея, като се надявах, че в тъмното няма да забележи как ръката ми трепери. Щом обаче пръстите ми се приближиха, Стела се отдръпна към по-дълбокото, там, където знаеше, че не мога да и последвам.
— Това е жестоко — казах и пристъпих напред. Нивото на водата вече беше над брадичката ми.
— Ами, Пип, не мисля, че си заслужил правото да ме докосваш. Още не.
— Ами тогава целувка? Нека те целуна.
Вероятно най-дръзката молба, която бях отправял. Не се сещах за нещо, което да искам повече в момента. Което да съм искал повече през целия си живот.
— Мисля за теб всеки Божи ден, откакто бяхме осемгодишни. Още от първия миг, в който те зърнах, ти… ти се превърна в част от мен. Ти си част от мен — част, която дори не осъзнавах, че липсва, допреди няколко дни, но която чувствам, когато не съм до теб. В сърцето ми зейва дупка, когато те няма. Не искам никога повече да изпитвам подобно чувство на пустота. Никога.
Думите се изляха от мен, преди да ги спря. В секундата, в която млъкнах, ми се прииска никога да не ги бях изричал. Звучах като някакво момченце с врящи хормони. Само че проблемът не беше в хормоните. Усещането беше за нещо различно, нещо много по-значимо, и ми се искаше тя да го знае, нищо че се опитах да ѝ го обясня така непохватно.
Очите на Стела останаха приковани в мен. Устните ѝ бяха леко отворени. О, колко копнеех за тези устни!
— Кажи нещо, моля те.
Тя мълчеше и ме гледаше.
Под повърхността краката ѝ леко се полюшваха насам-натам, което някак си успяваше да я задържи над водата.
Стела вдигна ръка. От пръстите ѝ се стичаха капчици вода. Посегна към лицето ми. В този момент отчаяно жадувах да ме докосне. Очакването на милувката ѝ ми причиняваше почти физическа болка. Тя обаче задържа пръстите си на по-малко от сантиметър от кожата ми и когато инстинктивно наведох глава към тях, ги отдръпна.
В ъгълчето на окото ѝ се появи сълза, която се стече бавно по прекрасното ѝ лице и изчезна във водите на басейна.
— Не мога — изрече тя толкова тихо, че в първия момент дори не осъзнах, че е заговорила.
— Защо?
— Просто… Трябва да си вървиш.
— Стела, не, аз…
— Излизайте от басейна. И двамата — разнесе се гласът на госпожа Оливър зад мен. Обърнах се и видях жената, застанала на ръба на басейна, вперила поглед в момичето до мен. В ръката си държеше бял халат. Не бях чул кога се е приближила. Като нищо можеше да е стояла там през цялото време и да ни е наблюдавала подобно на останалите.
Стела си пое рязко въздух и се отдалечи към дълбокия край на басейна, където не можех да я достигна. Останах безмълвен, замръзнал на място, неспособен да помръдна. Очите ѝ бяха приковани към мен, докато се носеше грациозно по водата. След това се обърна и с няколко движения стигна до отсрещната страна, улови се за ръба и протегна ръка към мъжа с дълго бяло палто, който стоеше до вратата на къщичката:
— Помогни ми.
Мъжът не отговори. Пристъпи от крак на крак, сетне се отмести назад, към постройката зад гърба му. Беше вперил поглед в протегнатата ръка на Стела.
— Помогни ми да изляза от басейна — повтори Стела.