Той поклати глава:
— Не.
— Тогава ти — обърна се Стела към жената зад него.
Жената също поклати глава и направи крачка назад.
Стела ги изгледа, хвана се с две ръце за ръба на басейна, издърпа се и излезе от водата, застанала гола пред всички нас.
Чух гласа на Оливър зад нас, но не я видях. Не можех да сваля очи от Стела, от водата, бавно капеща от дългата ѝ тъмна коса и стичаща се по голия ѝ гръб и краката. Оливър заобиколи стражите пред къщичката и метна халата върху раменете на Стела, загръщайки го отпред.
— Стига толкова — обърна се тя към момичето. — Викат те в къщата.
Стела не помръдна. Стоеше неподвижно като статуя, втренчена в двамата, облечени в бяло. Сред пазачите, които се криеха зад дърветата, се надигна тихо мърморене. Госпожа Оливър ги накара да замълчат с един-единствен гневен поглед, след което се извърна отново към Стела:
— Веднага.
Жената тръгна към къщата, като пътьом взе ръкавиците на момичето. Стела я последва. Белият халат се развяваше около тялото ѝ. Зърнах очите ѝ за секунда, когато минаваше покрай мен — сълзите бяха изчезнали, както и топлината, имаше само мрак, сякаш момичето, на чиято поява бях станал свидетел преди малко, някак си се бе скрило дълбоко вътре.
Оливър кимна към мен:
— Извадете го. Изгорете тези негови ужасни дрехи и му дайте да облече нещо, след което го доведете. Искам да гледа.
Регистрационният номер на понтиака се оказа безполезен, Фаустино беше сигурен, че го е записал правилно, но когато го въведе в базата данни на Пътна полиция, компютърът върна резултат „НН“, „неразпознат номер“. Все още се взираше в монитора, когато Фогел влезе и метна папката с делото от 1978 година пред него.
— Как е Стак?
Тя седна на стола срещу него:
— Спомена за изчезнало дете.
— Беше просто теория. Разглеждахме доста хипотези. Тази на Стак — за липсващото дете — бе една от тях.
— А твоята?
— Мога да го разбера защо тръгна по този път, иска ми се да се съглася с него, но знам, че половината от това да бъдеш добро ченге е да умееш да бъдеш безпристрастен.
В мига, в който се съсредоточиш върху една определена теория, започваш подсъзнателно да отхвърляш всички останали възможности. И ако въпросната теория е грешна, а отказваш да приемеш останалите, имаш нулев шанс да разкриеш престъплението. Стак си затвори всички останали вратички, а аз ги оставих отворени. Ето тук е разликата между нас.
Фогел разтвори папката, извади снимките на жертвите и ги подреди една до друга на бюрото.
— Как би обяснил различията тук? Защо тези тримата са досущ като онези по твоята „Стена на чудатостите“ а мъжът и жената са открити на долния етаж и приличат на жертви на обикновено убийство!
Фаустино погледна към фотографиите на мъжа в библиотеката и жената на стълбите.
— С тази част от теорията на Стак съм съгласен. Мисля, че тримата, открити на горния етаж, са убили тези двамата тук. Но не стигнахме до единодушие за това -кой е очистил тримата.
— Не вярваш ли на хипотезата му за „четвъртия извършител“?
Фаустино помълча. Потъркваше разсеяно с пръст ръба на една от снимките.
— Не мисля, че е имало четвърти.
— Тогава какво ги е убило?
— Според мен — онова, което са намерили в стаята — отвърна Фаустино. — И каквото и да е било то, именно те са били нещастните души, които са го пуснали на свобода.
Стела и госпожа Оливър изчезнаха някъде напред по калдъръмената пътечка. Аз стоях във водата, без да мога и без да искам да се движа. За пръв път осъзнах колко тихо е станало наоколо. Нито звук от нито едно живо същество. Пазачите край къщата, както и онези сред дърветата изгледаха жената и момичето как се отдалечават, но никой не помръдна.
— Излизай от водата — изрече най-сетне мъжът до къщичката.
Не знам дали беше нарочно, или случайно, но цевта на пушката за миг се показа изпод полите на палтото му, след което изчезна обратно сред гънките. Жената зад него продължаваше да гледа към калдъръмената пътечка.
Обърнах се, открих стълбичките зад мен и се изкатерих навън. Приближих към стражите, разтреперан от нощния хлад.
— Ще откриеш всичко, което ти е необходимо, вътре — кимна към постройката мъжът. — Имаш една минута.
Къщичката бе леко по-просторна от всекидневната ни — с размерите на малка хотелска стая. До едната стена бе долепена двойна спалня. Покрай другите бяха наредени скрин, неголямо бюро и един-единствен стол. Вратата в дъното водеше към банята. Голите стени бяха боядисани в убито бяло, а подовете бяха с паркет от тъмно дърво. Всички прозорци бяха покрити с плътни завеси. Взех една хавлия от шкафчето близо до вратата и се подсуших. На леглото открих бяла риза, панталони в защитен цвят, чорапи, бельо и чифт черни мокасини. Всичко бе ново, запечатано, дори етикетчетата с цената не бяха махнати. И всичко ми беше по мярка.