Знаех, че е безсмислено да споря. Грабнах книжката с комикси от кухненската маса и изхвръкнах през вратата. Озовах се на гробището.
Не бях планирал съзнателно да ходя там, но като се има предвид, че това беше единственото открито и спокойно място в близост до сградата, където живеехме, в крайна сметка се озовах там. Спрях пред гробовете на родителите си само колкото да натопя във вазите глухарчетата, които бях набрал на Грийнли Роуд, и да избърша с фланелката си праха и мръсотията от надгробната плоча на Татко. Ако Леля Джо попиташе как съм успял да се изцапам толкова, щях да ѝ отвърна, че игрите са мръсна работа.
Доволен от стореното, се заизкачвах по хълма, покрай гробниците, като затаих дъх, докато притичвах край тях.
Дълбоко в себе си таях очакването да видя момичето, но пейката беше празна, с изключение на няколко листа от червеното кленово дърво, заплели се в металната конструкция. Пометох с ръка няколко, колкото да си разчистя местенце, седнах и отворих книжката с комикси по средата, където бях скрил обемистото томче с меки корици, с изрисуваните усмихващо се момче и неусмихващо се момиче. Отгърнах на първата страница и започнах да чета.
Два дни по-късно отново се върнах на гробището. Ден след това — също. Скамейката винаги бе празна. Връщах се там всеки ден през остатъка от лятото, дори и когато училището започна, но момичето го нямаше. И така почти цяла година.
Никога не забелязах наблюдаващия ме иззад дърветата мъж. Понякога там, понякога не.
8 август 1985 година
Деветгодишен
Запис в дневника 08/08/1985
Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.
Аудио/Видеозапис:
— Всичко ли се записва?
— Не всичко. По-голямата част. Не се разсейвай. Ще обяснявам само веднъж.
— Съжалявам.
— Празните касети са в тези кашони под бюрото. Ако има някой тук, винааи пускаш да записва. Ако говори, дори да е сам, със сигурност пускаш да записва.
Безценно е — именно това искат в действителност. Внимавай какво говориш тук, в кабината. Микрофоните ще го уловят и ще влезеш в записа. Ако нещата станат откачени, дръж си устата затворена. Без значение колко откачени станат. Дръж си устата затворена и си върши работата.
— Да зареждам нови касети.
— Да.
— Мога ли да попитам нещо?
— Ако въпросът не е тъп — давай.
— Казаха ми да не го слушам. И да не му позволявам да ми говори.
— Този проблем го решиха преди няколко години. Доста елементарно решение всъщност. Всичко е със закъснение. Онова, което виждаш и чуваш на тези монитори, в действителност се е случило преди трийсет секунди. Така е по-безопасно.
— В такъв случай защо е с маска?
— Помогни ми да разчистя тази напаст — каза Леля Джо, докато се мъчеше да откъсне бурена, който някак си бе съумял да се промъкне по земята и да се увие около надгробния камък на Мама за двата дена, откакто бях тук за последно.
Дръпнах силно. Заедно с корените излезе и буца пръст.
Видях я как гледа втренчено надгробната плоча на Татко — никаква мръсотия, никакъв мъх, прораснал в издълбаните в камъка букви.
— Просто не ми го побира главата — как можеш да имаш чувства към човека, който уби майка ти.
Бях достатъчно разумен, за да не отговоря. Ако я поправех, щеше да се разрази спор, а аз не исках да споря. Исках да проверя има ли някой на пейката.
Ако не броим няколко дни през зимата, ходех там почти всеки ден. И винаги откривах скамейката празна. Дори пробвах да ходя по различно време, да не би просто да не улучвам точния момент, но момичето никога не беше там.
И в училище я нямаше. Беше споменала, че е на същата възраст като мен, а всички деца от квартала ходеха в Начално училище „Линкълн“. Очевидно живееше някъде другаде, но в такъв случай защо онзи ден беше тук, в гробището? Кого посещаваше? Не можех да спра да мисля и за жената с нея. За какво ѝ беше пушката? Може би бе отвлякла момичето и го бе довела на гробището… но защо? Нямаше кой знае какъв смисъл. Въобще в цялата тази случка нямаше смисъл — може би затова не можех да спра да мисля за нея.
Леля Джо разстла одеялото върху гробовете и ми подаде сандвич — бял хляб, шунка и кашкавал. Преди около седмица беше спряла да купува от нарязания „Чудо-хляб“ и започна да носи у дома обикновен, фъстъченото ни масло също вече не беше „Джифи“. На буркана пишеше просто „Фъстъчено масло“. Когато я попитах защо, каза, че нещата в закусвалнята не вървели на добре и ѝ орязали часовете. Ако продължавало така, щяло да ѝ се наложи да си търси втора работа. Предложих ѝ да ползваме спестяванията ми — вече цели 123 долара, — но тя не пожела да вземе парите.