— Къде е това „тук“?
Стела не отговори. Продължи да обикаля бавно около него:
— Вие, г-н Реймънд Висконти, живеещ на Ноб Хил Роуд 83, както и на редица други места, сте сред най-гнусните трафиканти на хора в страната. Събирате бегълки от улиците, отвличате, увещавате и принуждавате по какви ли не начини стотици жени и деца. През последните шест месеца бройката е по-висока, отколкото предишните три години, взети заедно. През цялата си „кариера“ сте отговорен за смъртта на сто шейсет и трима души — загинали или директно от ръката ви, или по ваше нареждане, или като резултат от „бизнес“ практиките ви.
Висконти се намръщи:
— Ченге ли си? Откъде знаеш това?
— Не съм ченге.
— Пари ли искаш? Заради кинти ли е цялата работа? Мога да ти дам пари. Колкото искаш.
— Познато ли ви е името Мануела Сейдън?
Висконти поклати глава.
— Едно от вашите момичета, от вашите… курви.
— Не им знам имената. Кортез се занимава с момичетата.
— Искаше да дойде в Америка, за да се опита да изгради по-добър живот за себе си и за бебето, с което е била бременна. Вашите хора в Белиз са ѝ обещали такъв живот — и на нея, и на нероденото ѝ дете. Вашите хора са взели от нея еквивалента на десет хиляди щатски долара, преди да я натоварят в един сандък с три бутилки вода, без никаква храна, и да се опитат да я докарат тук на борда на товарен кораб.
— Не знам абсолютно нищо по въпроса.
— Умряла е два дни след началото на въпросното пътуване. След като водата ѝ свършила. Заради жегата и заради липсата на въздух. Бебето ѝ е загинало с нея, разбира се.
— Не знам абсолютно нищо по въпроса — повтори Висконти. Иззад дясното му ухо се стече капчица пот.
Стела издиша шумно. Все още обикаляше около него. Приближаваше се.
— Момичетата в другите сандъци… в останалите деветнайсет сандъка… също са умрели. Последната е умряла на пристанището — след като сте разбрали за случилото се, след като сте решили, че не желаете да остават свидетели, сте накарали един от хората си да я удуши — онази, последната. Докато се е молила за милост, едва жива след подобно нечовешко пътуване, вие сте я убили заради собствената си безопасност.
Висконти изслуша всичко, без да продума. Очите му бяха присвити. Беше пребледнял.
— Можете ли да си представите болката, която са изпитвали? Несигурността, увеличаваща се всеки миг, който са прекарвали без вода? Когато никой не е отвръщал на отчаяните им писъци, когато въздухът е започнал да свършва? Направихте ли си труда да погледнете във вътрешността на онези сандъци, преди да ги изгорите? Видяхте ли белезите от нокти по дървото? Кръвта? Парчетата счупени нокти и късчетата кожа?
— Какво искаш от мен?
Стела спря да обикаля, коленичи пред него.
— Искам да разберете болката им. Искам да почувствате всичката болка, която сте причинили — не само на тях, но и на семействата им, на техните любими, на всички хора, до които са се докоснали за краткия си живот. Откраднали сте тези животи от тях с лекотата на дете, което отмъква близалка от магазин за бонбони.
Стела се наведе напред и докосна с десния си показалец страната на мъжа. Бърз допир, за частица от секундата.
Тялото на Висконти се напрегна. Очите му се отвориха широко.
— Какво, по дяволите…!!! — изкрещя той, отмятайки глава в опит да избегне ръката ѝ.
Приближих се до монитора. На страната на Висконти, там, където Стела го беше докоснала, се появи тъмно петно, размазано и черно. Отначало си помислих, че ми се е сторило, но после петното започна да нараства.
Госпожа Оливър ме наблюдаваше внимателно. На устните ѝ играеше лека усмивка.
Извърнах се отново към монитора.
Висконти направи гримаса и се опита да избърше страната си с рамо.
Стела се дръпна назад и зачака.
Петното беше около пет сантиметра, преди да спре да нараства. Кожата там изглеждаше потъмняла и напукана. Цялото лице на Висконти бе плувнало в пот.
— Знаете ли какво е животът?
— Знам какво ще сторя с теб на секундата, щом се измъкна от тези въжета! — отвърна Висконти.
— Животът е сила. Енергия. Никога не изчезва напълно, дори когато някой умира. Жизнената сила просто се пренася от един обект към друг. Едно цвете може да загине, а в същото време дузина други да разцъфтят. Някъде пресъхва река, рибата измира, а на другия край на света се ражда кит. Когато умре човек — майка и нероденото ѝ дете, например, — жизнената им сила се завръща в онова място във вселената, където е започнал животът, готова да бъде преразпределена. Силата е ограничено количество, винаги се движи, винаги се мести. Внимателно създадено, премерено и поддържано равновесие. Някои даряват живот, други отнемат живот. Вие, г-н Висконти, никога не сте били предопределен да отнемате живот. Тази задача е възложена на други. Посредством действията си вие сте нарушили крехкия баланс. Очите на Висконти се присвиха: