— Това пък какво трябва да означава, мамка му!
Стела се изправи и пристъпи зад гърба му. Пръстите му, които през цялото време бяха опъвали въжетата, почти бяха успели да освободят дясната му китка. Стела се пресегна и улови ръката му в своята. Пръстите им се преплетоха.
Висконти пребледня като платно и изпищя. Никога досега не бях чувал човек да пищи така. Докосна го само за части от секундата, но видях с ужас как пръстите му почерняват, после и опакото на дланта му. Чернотата се разпростря чак до китката му, където спря малко преди да достигне маншета на коженото му яке. Пръстите му престанаха да се мъчат да развържат въжетата. Престанаха изобщо да се движат.
Мислех, че ще припадне. Потта течеше по лицето му като река, устата му потрепваше конвулсивно, а езикът му се подаваше между леко разтворените устни. Гърдите му се повдигаха и спускаха със скоростта на пневматичен чук. Поемаше си дъх рязко и го изпускаше със свистене.
Стела погледна към камерата. По някакъв начин очите ни се срещнаха — през обектива, през монитора, по който наблюдавах случващото се.
— Моля те, Джак, не гледай — промълви тя само с устни. — Не гледай.
Госпожа Оливър натисна някакъв бутон на стената — някакъв вид интерком.
— Довърши започнатото, Стела.
Главата на Стела се извъртя вляво, към невидимия за мен високоговорител, по който дочу стържещия глас на Оливър.
— Каквото и да е това — казах аз, — спри.
Оливър кимна към мъжа в бяло.
— Дръж го. Накарай го да гледа.
Пазачът сграбчи ръцете ми и ги изви зад гърба ми. Опитах да се обърна. Той изрита крака ми отзад, под коляното, и аз се свлякох на пода. Жената зад него извади пушката изпод дългото си бяло палто и насочи оръжието към мен.
— Гледай — заповяда госпожа Оливър и кимна към монитора.
Стела се изправи и отново взе да обикаля около мъжа. Той плачеше. Не искаше, опитваше се да спре, но сълзите продължаваха да текат. Между вдишванията хлипаше.
— Моля те, недей! — промълви едва чуто.
Стела спря пред него и посегна към лицето му. Пръстите ѝ бяха на милиметри от кожата му.
Той опита да се дръпне, но въжетата му пречеха.
— Не… моля те…
— Никой не е чул последните молби на Мануела Сейдън. Умряла е съвсем сама в онзи сандък. Смъртта е прекалено милостив изход за теб, но за жалост само това мога да ти предложа.
Стела се наведе напред и допря устни до неговите. Едната ѝ ръка бе върху тила му, придърпваше го към себе си. Тялото на мъжа се напрегна. Несъмнено е изкрещял още веднъж, като за последно, просто не го чух. Хвърлих се назад с цялата си сила към мъжа, който ме държеше. Жената зад него извъртя пушката в ръцете си и стовари приклада върху слепоочието ми. Светът потъна в мрак.
Сънят.
Овързан на седалката си, без да мога да помръдна.
Шоколадово мляко, разлято навсякъде. Дрехите ми — подгизнали от него. Лепкаво. Бял джип, толкова близо пред нас. Седалката на шофьора — все едно е част от седалката на Мама или Татко.
Тяхната кола и нашата кола. Сега — една кола. Дим.
Нещо гори.
— Тате? Нищо.
— Мамо? Нищо.
Труп в белия джип. Половината вътре, половината отвън, преметнат като парцал през кормилото. Мъртво нещо.
Мъртво нещо, облечено в бяло палто с яркочервени петна по него. Наблюдава ни.
— Тате?
— Джак? — от предната седалка. — Добре ли си, приятелче?
Стон. Мама.
— Надушвам бензин. Трябва да се махаме оттук.
— Добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре! Отваря се врата.
Стържене на метал по метал.
— Еди?
— Да?
— Другият джип. Идват.
— Измъкни Джак.
Отворих очи. Бях в коридора на нашата жилищна сграда.
Бръмченето на флуоресцентната лампа над мен. Бях на пода, с гръб, опрян в стената. Мръсните ми дрехи от закусвалнята на купчина в скута ми.
Г-н Триано, управителят на сградата, надвесен над мен.
— Пил ли си, хлапе?
Зад него стоеше още един г-н Триано, само че по-размазан.
Погледнах го и се опитах да изломотя нещо. В устата си усещах вкуса на мръсен памук.
— Леля ти е доста зле. Не му е сега времето да купонясваш.
Пресегнах се и докоснах мястото, където жената ме бе ударила с приклада на пушката. Болеше ужасно.