Онзи г-н Триано, който стоеше отдясно, протегна мазолестата си ръка към мен:
— Ставай, преди някой да те е видял така.
Улових го за ръката и му позволих да ме изправи на крака.
Светът леко се завъртя, килна се на една страна, после се стабилизира.
Поех си дълбоко въздух. Двамата г-н Триано се сляха в един.
— Колко дълго съм стоял тук? — успях да проговоря. Очаквах по пръстите ми да има кръв, но нямаше.
— Отде да знам? Да не съм ти детегледачка? Както и да е — не може да спиш в коридора. Прибирай се у вас. Гаврътни чаша ледена вода с някой-друг аспирин и се настанявай на дивана. Това обикновено върши работа при мен. Портокалите също правят чудеса. Не ме питай защо. Огледах коридора.
— Видяхте ли кой ме е докарал?
Триано хвърли поглед към стълбището:
— Салваторе от апартамент 108 каза, че някакъв бял камион те е стоварил отпред. Самичък се довлече дотук. Хванахме се на бас за един долар, че ще откриеш апартамента си за половин час. „Дори най-кърканите от най-кърканите успяват да намерят пътя към вкъщи“, каза той. „А и тийнейджърите са доста издръжливи.“ Ти обаче се предаде в коридора. Само на няколко метра от финала. Дължи ми един долар. Хайде, ела, ще ти помогна.
Триано преметна ръка през раменете ми и ми помогна да стигна до вратата. Все едно вървях върху кокили или върху нечии чужди крака, не върху моите.
Вратата беше отключена. Натиснах бравата и влязохме вътре.
Леля Джо спеше във фотьойла си и хъркаше толкова усърдно, че чак прозорците дрънчаха.
Хвърлих мръсните си дрехи на пода в антрето. Триано ме довлече до дивана, сложи ме да легна и ми донесе чаша вода от кухнята. Изпих я на един дъх и я оставих върху масичката за кафе.
— Удари му един сън, хлапе. И утре е ден. И си тръгна.
Затворих очи и се отпуснах на възглавницата. Туптенето в главата ми постепенно започваше да заглъхва.
Някой пусна водата в тоалетната.
Дънк излезе от банята с торбичка замразен грах, притисната към лицето.
— Кога се прибра? Какво, по дяволите, си облякъл? Приличаш на сервитьор.
Половин час по-късно вече му бях разказал цялата история. Той пък ми обясни за човека, който го бе ударил.
— Извади късмет, гадината — каза Дънк. — Още половин секунда и щях да съм го проснал на земята.
— И е оставил пари?
Дънк кимна.
— Пет стотака в плик върху леглото ти. Преброих ги.
— Мисля, че носът ти е счупен. Трябва да отидеш на лекар.
— Късметлийски удар — повтори Дънк. — Ще му го върна тъпкано следващия месец обаче. Ще си направя лагер пред вратата ти с една хубавица с рязана цев и може би няколко от моите момчета. Ще го сложим да седне на удобното ти и стилно диванче и ще го накараме да ни разкаже какво се случва. Писна ми от всички тия лайна.
— Не мисля, че е добра идея.
— Нямаш право на глас.
— Това е моят апартамент. Идва тук заради мен.
— Да, ама счупи моя нос. По този начин проблемът официално се превръща в мой. Хората ще ме питат какво се е случило. Не мога просто да махна с ръка и да забравя. Ще е проява на слабост. А аз не съм слабак. — Дънк смъкна замразения грах. — Вече не кърви. Зле ли изглежда?
— Ако не отидеш на доктор, ще зарасне накриво. А и дясното ти око е посинено.
Дънк изруга и отново притисна торбичката с грах. Леля Джо изхърка в съня си, след което дишането ѝ отново стана нормално.
— Трябва да спреш да се занимаваш с тази мадама.
— Не мога.
— Каза, че е убила човек.
— Не съм казал това. Нямам представа на какво точно станах свидетел.
— Каза, че е убила човек просто като го е докоснала — което не е възможно, между другото.
— Е, значи не го е убила. Говоря безсмислици и всичко е една голяма глупост.
Дънк смъкна граха отново, внимателно докосна върха на носа си, изкриви лице и опипа кожата около окото си.
— Я кажи пак как му било името на тоя?
— Реймънд Висконти.
Дънк замълча.
Наведох се напред:
— Чувал си това име, нали?
— Познато ми е, да.
— Истина ли е? Онова, което каза тя?
Дънк въздъхна.
— Ако е същият Висконти, за който си мисля, тогава — да, най-вероятно е истина. Той е лош човек. Беше лош човек. Или е — зависи какво точно му е сторило гаджето ти. Мамка му, как боли!
Той допря отново торбичката до лицето си и се облегна назад.
— Мисля, че го уби.
— Само с едно докосване?
— С докосване, а после с целувка.
— Пич, имаш ли представа колко шибано звучи всичко?