— И откога е така?
Дънк сви рамене:
— Половин година? Или повече? Трудно е да се каже. Сложили са и подслушватели у нас. Открихме четири микрофона. Не са супер качество, но стават. Смятах, че местното полицейско управление ще разполага с по-добра техника.
— Трябва да спреш да работиш с Крокет. Ще те тикнат в затвора.
Дънк отвори кутийката, отпи и избърса устни с опакото на ръката си.
— Миналия месец съм напред с почти трийсет бона. На път съм да изкарам дори повече следващия. Крокет казва, че е добре, че ги знаем къде са. Ако куките са тук, значи не са там, не следят него. Дори е забавно. Пускаме им лъжлива информация от моя апартамент и ги гледаме как търчат за зелен хайвер. Нямат си представа с какво сме се захванали в действителност.
— Просто те използва. Ще изгърмиш като бушон, а той на секундата ще си намери друг да му върши черната работа.
— Учи ме на занаят. Запознава ме с разни хора. Ако той изгърми, един ден аз ще поема всичко.
— Това ли ти е целта в живота? Да бъдеш най-големият наркодилър в Питсбърг, след като гръмнат шефа ти?
— Трийсет бона миналия месец — повтори той. — Ще правя десет пъти повече, като оглавя всичко. Не мога да мия чинии за жълти стотинки.
— Крендал ме оставя и да готвя.
— Виждаш ли? Бъдещето ни е розово и блестящо. И без студентски заеми. Всички печелят.
Все още не се бях отчаял и продължавах да убеждавам Дънк да не се занимава с дрога. Някои стени са по-възприемчиви от него. Знаех, че момчето има добро сърце, скрито под цялата гадост, и се надявах, че един ден то ще надделее. Нямаше какво друго да направя.
— Коя е жената с Фаустино? Познаваш ли я? — попитах, за да сменя темата.
— Ченге е, несъмнено, но не я познавам.
Леля Джо изхърка зад нас.
— Влошава се — отбеляза Дънк.
— Знам.
Следващият месец се изниза мъчително бавно. През цялото време очаквах да чуя как полицията тропа на вратата ми, но това така и не се случи. Убийството на Рей-мънд Висконти постепенно избледня от съзнанието на хората. Също като белезите на Дънк.
Както бе обещал, вечерта на 8 септември 1992 година Дънк се появи в апартамента ни заедно с шестима негови „колеги“, трима от които познавах, а трима — не. Всички бяха въоръжени. Двама мъкнеха брезентови мешки. Не ги попитах какво носят в тях.
— Ще наглеждаме Леля Джо, докато си на работа — каза Дънк и ме избута, за да влезе. — Когато личният ти благодетел се появи, ще му кажа едно „здрасти“ от твое име.
На дясната му ръка блестеше пиринчен бокс. Дънк заповяда на останалите от екипа си да „заемат позиции“ из апартамента — не исках да знам какво означава това.
— Опитай се да накараш Леля Джо да хапне нещо — казах аз. — Не е докоснала вечерята си.
Беше около девет и трийсет вечерта, когато Герди ме откри в кухнята на закусвалнята. Тъкмо изплаквах една от кафеварките в огромната мивка.
Тя ми подаде бял плик.
— Някой го остави на бар-плота за теб.
Отпред бе надраскано „Джон Едуард Тач“. Вътре имаше петстотин долара на двайсетачки.
Всеки следващ месец пликовете продължаваха да ме откриват. Още три в закусвалнята, още няколко в шкафчето ми в училище, дори един в обществената библиотека — беше се появил на масата, която ползвах, след като отидох да върна книгите по местата им. Нов плик на осмо число всеки месец, като по часовник.
Дънк продължи да наглежда Леля Джо вместо мен, но в края на краищата се отказа да вика приятелите си. Прекарах по-голямата част от следващата година в издирване на къщата и продължавах да удрям на камък. За петстотин долара Дънк дори откри един тип, който се нави да пусне името „Латрийс Оливър“ през няколко национални бази данни, включително тази на данъчните. Откри три жени, които се казваха така, живеещи в САЩ, но нито една в Пенсилвания. Когато ми показа снимките, нито една не ми беше позната.
Когато настъпи пролетта на следващата година, започнах да окачвам обяви. Само няколко в началото, главно в нашия квартал, но не след дълго вече обикалях и непознати места, разлепвах ги по стените на сградите и ги прикрепях с телбод към телефонните стълбове. Скица на Стела Нетълтън с думите „Виждали ли сте ме?“ под нея.
Дънк беше прав. Трябваше да си я избия от главата.
Обаче не можех.
Не можех.
23 април 1993 година