Седемнайсетгодишен
Запис в дневника 04/23/1993
Д-р Хелън Дъргин в кабинката за наблюдение. Корпоративен ръководител №6491 в кабинката за наблюдение. Обект „С“ по график присъства за посещение при Обект „Д“. Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.
Аудио/Видеозапис:
— За протокола — говори д-р Хелън Дъргин. Намирам се в кабинката за наблюдение. Обект „С“ е до външната врата. Обект „Д“ е в стаята си, седнал на леглото си. Потвърдено е, че маската му е сложена и подсигурена както трябва.
— При положение че си слага маската самичък, как може да сте сигурна, че е „подсигурена както трябва“? Може да се преструва някак си.
Дъргин разчита устните му и се мръщи.
— Напомнете ми кой бяхте?
— Това е без значение. Отговорете на въпроса ми.
— Вие, важните клечки, си мислите, че светът се върти около вас.
— Отговорете на въпроса ми — повтаря мъжът.
— Ако се бяхте появили навреме, вместо да закъснявате с пет минути, щяхте да видите както протоколите за сигурност, така и самата процедура.
— Отговорете, докторе. Няма да повтарям повече.
Д-р Дъргин въздиша:
— Каишката в горната част на главата му, както и друаите две отстрани, се събират отзад в обща закопчалка. Щом и трите са стегнати достатъчно, светодиодът променя цвета си от червен на зелен. Могат да бъдат освободени само с помощта на това дистанционно. — От пръста ѝ се поклаща малък ключодържател. — Щом момичето влезе и вратата бъде заключена, ще натисна копчето, за да може да си свали маската.
— И той ще разговаря с нея? Без да я нарани? Правили ли са го преди?
— Няма да я нарани. Срещат се, откакто бяха малки.
— Тя наясно ли е напълно с опасността?
— Не само че е наясно, но и според мен се възбужда от нея. Менторът ѝ казва, че дни след тези срещи само за това говори. Зарежда се с енераия от тръпката.
— Кой ѝ е ментор?
— Латрийс Оливър.
Мъжът кимва.
— Добре, пускайте я.
Д-р Дъргин натиска бутона на микрофона.
— Отключвам вратата. Пуснете я.
Натиска друг бутон. От Високоговорителите се разнася отчетливо „щрак“ и над контролното табло почва да мига червена лампичка. През стъклото за наблюдение те гледат как вратата се отваря и Стела Нетълтън влиза вътре. Трийсет секунди по-късно събитието се повтаря и на телевизионните монитори.
Д-р Дъргин вижда как очите на мъжа скачат от стъклото към монитора вляво от него.
— Заради закъснението е по-лесно да наблюдаваме случващото се на монитора и да игнорираме събитията на живо през стъклото.
Мъжът кимва. Погледът му се мести върху монитора. През стъклото д-р Дъргин вижда как пазачът затваря вратата зад гърба на Стела. Червената светлинка на контролното табло изгасва. Дъргин вдига дистанционното.
— Отключвам маската.
Трийсет секунди по-късно корпоративният ръководител вижда как Обект „Д“ протяга ръце към маската си и я смъква от лицето си. После се усмихва на Обект „С“.
Корпоративният ръководител не може да свали очи от момичето. Определено е прекрасна.
Леля ДЖО почина в сряда, в 14.37 часа, през последната седмица на април. Не беше излизала от апартамента три месеца. Използвах последните остатъци от парите си, за да купя болнично легло и да платя на хамали да го пренесат през сградата, да го вкарат в стаята и да го поставят до любимия прозорец на Леля Джо във всекидневната, като преместят фотьойла встрани, за да се освободи място.
Жената, която си пое въздух за последен път онази сряда, вече не беше леля ми, а пуста черупка, бледо подобие на жената, която помнех. От лекарствата косата ѝ бе опадала преди доста време. Всеки Божи ден тя или не искаше, или не можеше да яде, затова постепенно се стопяваше, докато най-накрая не остана нищо. Очите ѝ хлътнаха дълбоко в орбитите си, а устните ѝ се превърнаха в тънка напукана линия. Когато отвореше уста, за да се помъчи да каже нещо, оттам излизаше единствено застоял въздух, все едно вече бе умряла отвътре навън.
Въпросната сряда, в два и трийсет и седем следобед, пролетното небе бе яркосиньо и из него се носеха няколко пухкави бели облачета. Температурата беше двайсет и три градуса. Хората, които крачеха по тротоара под нас, нямаха ни най-малка представа какво се случва в малкия ни апартамент на третия етаж. Спомням си как тези мисли прелитаха през главата ми, как ги мразех всичките, как седях на ръба на масичката за кафе до леглото на Леля Джо и гледах надолу през нейния прозорец. Някои от минувачите се смееха, други бяха дълбоко замислени, всички вървяха оживено към някакво място, някакво събитие, някаква случка, която нямаше нищо общо нито с рака, нито със смъртта.