Ръката на Леля Джо бе отпусната в моята. Толкова дребна и толкова крехка. Нищо, освен лекото потрепване, докато спеше, не подсказваше, че е жива. Нито топлина, нито движение, нито натиск или стискане. Съмняваше ме, че изобщо осъзнава, че съм до нея и държа ръката ѝ.
Не исках да я будя. Изглеждаше толкова спокойна в съня си. Дори доволна. Будеше се от дрямката си на всеки няколко часа. Първо чертите на лицето ѝ се напрягаха, после следваха охканията и стоновете, най-накрая отваряше очи и примигваше. Веднага след това идваше несвързаното учудване къде се намира. А после — болката, разбира се. Към края болката запълваше всеки миг, докато беше будна и се мъчеше да поеме мъничка глътка въздух с изморените си дробове.
Всеки път, когато започваше неизбежното ѝ пробуждане, при първата от гримасите, пробягващи по лицето ѝ, Дани Риймс, специалиста по здравни грижи, осигурен от хоспис „Пенсилвания“, оставяше настрани разпарцаливе-ната книжка с меки корици, от съдържанието на която очевидно бе очарован още от пристигането си, отваряше черната си кожена чанта и подготвяше поредната инжекция морфин. Изтегляше внимателно необходимото количество от миниатюрната стъклена ампула, почукваше, за да премахне останалия вътре въздух, и когато биваше удовлетворен от резултата, оставяше спринцовката върху масичката за кафе и чакаше.
Всеки път една и съща поредица от действия — стонът откъм Леля Джо, оставянето на книгата, ваденето на иглата и очакването. В очите на Леля Джо от време на време се появяваха кратки проблясъци на яснота — през онази незначителна отсрочка на неизбежното, между секундата, в която се пробуждаше, и момента, в който болката осъзнаваше, че е будна, и нахлуваше с пълна пара. За тези кратки мигове моята Леля Джо се завръщаше — разговаряше, смееше се, дори от време на време намираше причина да наругае баща ми. И всеки път, когато я виждах да се измъква от прегръдката на дрямката, когато пресъхналите ѝ, хлътнали очи се отваряха, изпитвах непреодолимото желание да я питам за съня. За кашона. Егоистичният характер на тези мисли ме караше да се отвращавам от себе си, затова бързо ги прогонвах, но всеки път те се появяваха, отново и отново — неумолимо, подобно на болката, завръщаща се в тялото ѝ.
Дани Риймс я наблюдаваше внимателно, мереше ѝ кръвното и записваше жизнените ѝ показатели в малко тефтерче. После чакаше да се появи болката. Никога не отнемаше кой знае колко време — най-много няколко минути. Той потъркваше е памуче слабата ѝ ръка, вземаше спринцовката от масата и я забиваше в плътта, за да вкара дрогата в кръвта ѝ.
След това — отново сън.
После — спокойствие.
Дани Риймс се зачиташе в книгата си, а аз улавях ръката на Леля Джо.
Онази сряда през последната седмица на април 1993 година, в два и половина следобед, Леля Джо простена, Дани Риймс посегна към спринцовката си и я напълни от ампулата с морфин. Този път обаче не я напълни до линията малко под палеца му, а почти до последната отметка на спринцовката. Остави я на ръба на масичката за кафе и се вглъби в четивото си, без дори да погледне към мен.
Впих поглед в спринцовката. В течността в нея. В мехурчетата въздух, които Дани не беше премахнал с почукване.
Леля Джо се събуди. Този път болката не ѝ даде обичайната отсрочка. Този път болката се завърна, отмъщавайки си за всички предишни пъти. Този път ръката ѝ стисна моята с достатъчна сила, за да побелеят пръстите ми. Този път аз бях този, който заплака. Дадох всичко от себе си, за да задържа проклетите сълзи, за да ѝ вдъхна сила и решителност, някак си да успея да кажа на Леля Джо, че всичко ще е наред и ще се оправи наистина скоро.
Дани Риймс отбеляза страницата, до която бе стигнал, остави книгата настрана и взе спринцовката. Отне му само секунда, за да почука и да прогони мехурчето въздух, което бе останало до иглата. След това я заби в ръката на Леля Джо.
Силата, с която стискаше ръката ми, изведнъж отслабна.
От устните ѝ се изтръгна тиха въздишка.
Затвори очи.
Тялото ѝ се отпусна.
И тогава си отиде.
14:37 часът.
Тротоарът под нас, пълен с непознати. Сълзите рукнаха неудържимо. Този път не успях да ги спра.
Герди Маккауън стисна ръката ми.
Погледнах я. Дълга черна рокля, черна шапка и черни ръкавици. Насилих се да се усмихна.