Запис в дневника 05/03/1993
Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.
Аудио/Видеозапис:
— Защо в задниците на всички днес има тикнат по един бастун? Онзи некадърник Коуди дори ме накара да си покажа пропуска на входа… а ме познава от четири години — мърмори Карл.
Очите на Уорън не помръдват от присъствения списък.
— Днес е станал инцидент.
— Инцидент ли?
— Предполагам, че началниците не са измъдрили как да се справят с него — вместо това са затегнали мерките за сигурност и отново разпитват всички.
— Сериозно? Разпитваха ни преди две седмици. Освен че ядох нещо развалено мексиканско в събота, нямам какво да добавя. Животът ми е страшна скука, майка ми се обажда веднъж месечно и мога да чуя как вилнее в кухнята, пуска перални и върши един Господ знае какво още, докато се прави, че ѝ пука за мен.
— Ами, хм, приготви се да обсъдиш кулинарните си проблеми официално и с подробности. Бях там преди час и ме караха да си спомням за предишните деветдесет дни — какво се е случвало тук, вкъщи, в супермаркета… дори какво съм гледал по телевизията всяка нощ. Все едно бих могъл да си спомня. Случайни въпроси за тривиални неща. Пълна лудост.
— Човек би си помислил, че ще те питат за служебните вещи, които отмъкваш оттук и носиш у вас.
— Взех едно руло тоалетна хартия преди шест месеца — сопва се Уорън. — Едва ли може да се нарече криминално деяние.
— Какво точно се е случило?
Уорън издиша шумно.
— Хлапето е прошепнало нещо.
— Ъ?
— Обект „С“ е бил вътре с него. В един момент той се е навел напред и ѝ е прошепнал нещо.
— Какво ѝ е казал?
Уорън прибелва очи.
— Точно това е проблемът. Никой не знае. Микрофоните не са успели да го уловят.
— Ами докторката? Нали уж чете по устните?
— Според нея е казал на Обект „С“, че я обича.
— Е, че не е толкова зле. Даже е сладурско. Нашето момче така или иначе бе обречено да развие посинели топки в определен момент. Представи си да си тийнейджър, да си заключен в тази кутийка като него, и единственото момиче, което познава… освен докторката де. Хормоните сигурно го побъркват.
— Не ѝ вярват.
— Кой?
— Шефовете. Хибърт беше на смяна и каза, че направо са пощурели. Издърпали Обект „С“ от стаята и я изолирали в 304-та, след което замъкнали докторката на разпит. Направо я разкостили, ако се вярва на онова, което чух. Тя обаче не трепнала. Твърдяла докрай, че единственото, което ѝ е прошепнал, било: „Обичам те“. Казала, че преиграват.
— А момичето добре ли е? Имам предвид, ако ѝ е казал нещо друго, ако е искал да я нарани, би го направил. Уорън свива рамене.
— Изглежда добре. Потвърди, че именно това ѝ е казал — „Обичам те“. Онази Оливър я взе преди половин час и я заведе в къщата.
— Ако всички са добре, тогава защо са се разсмърдели? Защо са всички тези разпити?
Уорън понижава алас.
— Ако се вярва на слуховете, шефовете мислят, че хлапето е дало някаква команда с отложено действие.
— Може ли да го направи? Уорън отново свива рамене.
— Кой да ти каже? Не е като да върви с упътване. Тепърва почваме да разбираме това-онова. Предполагам, боят се, че и хлапето почва да схваща.
— Това пак не обяснява защо са разпитите.
— Мисля, че ги е страх да не го е правил и преди.
— Да е давал „разсрочени“ команди?
— Аха.
— Не е възможно. Освен докторката и момичето, никой не е стъпвал вътре. Не е имал възможност да дава команди. Инак щеше да има запис. Някой винаги гледа.
— Не съм сигурен, но мисля, че затова ме разпитваха за ежедневните ми дейности. Искаха да видят какво си спомням и какво — не.
Карл изведнъж получава прозрение.
— Искат да разберат да не те е накарал да забравиш нещо.
— Аха.
Понеделнишкото утро доведе със себе си слънцето и докъм десет часа температурите вече се бяха вдигнали до двайсет и четири градуса. Изкъпах се, избръснах се и се опитах да се подготвя за деня, който се надявах да не настъпи никога.
Адвокатската кантора „Матео, Сантийян и Вени“ се помещаваше в безлична триетажна тухлена сграда на североизточния ъгъл на Браунсвил Роуд и Клеъртън Булевард. Вторият и третият етаж бяха жилищни, а на първия се намираха адвокатската кантора, малък зоомагазин и обществена пералня. На отсрещния ъгъл на кръстовището се ширеше супермаркет от веригата „Джайънт Ийгъл“. Забелязах поне шест жени, които пресичаха улицата и тикаха колички с дрехи (някои — и с деца) — или оставяха прането, преди да влязат да пазаруват, или го прибираха след това. Докато седях в неудобния стол от изкуствена кожа до бюрото на рецепцията при адвоката на Леля Джо, се зачудих защо не са преместили пералнята в сградата на супермаркета.