Държеше папка. Остави я на бюрото, отвори я, прелисти първата страница, и следващата, и по-следващата. Най-отгоре на първата успях да мерна думите „ПОСЛЕДНА ВОЛЯ И ЗАВЕЩАНИЕ“, но не разчетох нищо от следващите. Герди стисна ръката ми.
Матео се прокашля и хвърли бърз поглед към часовника си:
— Чаках още един човек, но така като гледам, няма да се появи. Ще се върнем на това след малко. Нека първо да изгладим формалностите. После ще говорим за конкретните неща. — Той бръкна в джоба на сакото си, извади чифт очила и си ги сложи, след което погледна към мен: — Да започваме ли?
Кимнах.
Той сведе поглед към страниците и зачете:
— Последна воля и завещание на Джоузефин Лора Гарджъри. Аз, Джоузефин Лора Гарджъри, пълнолетен гражданин, живущ на Браунсвил Роуд №1822, апартамент 306, Питсбърг, Пенсилвания, пощенски код 14210, с ясното съзнание за значението на акта, който извършвам, и неговите последици, обявявам това за моя последна воля и завещание. С настоящото обявявам всички предишни завещания и анекси към тях за невалидни. Член първи. Определям Деуит Матео за мой личен представител, който да изпълни последната ми воля, описана в настоящото завещание, и моля да му бъде разрешено да направи това без съдебен надзор и без да плаща съдебна такса. Ако Деуит Матео няма възможност или желание да направи това, то тогава определям Донован Сантийян или Емануел Вени… — Партньорите ми — вметна Деуит. — …за мои лични представители и моля да им бъде разрешено да изпълнят задълженията си без съдебен надзор и без да плащат съдебна такса.
Матео отгърна следващата страница.
— Член втори. Разпореждам на личния си представител да заплати от остатъчното ми имущество всички разноски по лечението на болестта ми досега, административни такси, всички законово изискуеми задължения, всички федерални данъци върху имотите, държавни данъци върху наследството и всички останали държавни такси, наложени поради моята смърт, без да търси възстановяване или да таксува което и да било лице за каквато и да е част от въпросните платени данъци и такси. Също така, ако е необходимо, да заплати разноските по погребението ми в разумни граници, включително подходящ надгробен камък, без за целта да е необходимо да получава съдебна заповед, одобряваща въпросните разноски.
Матео вдигна глава:
— За сведение вече сме се погрижили за това. Не искахме да ви товарим с трудностите по уреждането на погребението. Знам, че и Джо не би искала, затова всички сметки вече са уредени от нашата кантора. Тес се зае с логистиката, в случай че искате да ѝ благодарите. Ще удържим стойността на разноските от наследството.
— Благодаря — отвърнах аз с изтънял глас. Въпреки че си нямах представа откъде ще изровят каквито и да било средства. Банковата сметка на Леля Джо бе изпразнена и закрита преди месеци. Имах малко пари в брой, но не много.
Той продължи да чете завещанието:
— Член трети. Завещавам, поверявам и давам всичките си притежания, известни и неизвестни, на племенника си, Джон Едуард Тач.
Матео направи пауза и прегледа следващата част, преди да продължи:
— Член четвърти. Ако по времето на моята смърт Джон Едуард Тач е все още непълнолетен според законите на щата Пенсилвания, назначавам Елфрида Лийч за негов законен попечител, докато не навърши пълнолетие според законите на щата Пенсилвания.
Герди се наведе към мен:
— Коя е Елфрида Лийч?
— Трябваше да бъде днес тук — отвърна Матео.
Замълчах за кратко, докато се опитвах да осмисля току-що чутото.
— Тя ни е съседка. Живее в 304, срещу нас. Докато бях малък, идваше да ме гледа от време на време. Сега изобщо не напуска апартамента си. Преди години я бяха обрали. Мисля, че я бяха пребили и изнасилили. Когато я изписаха от болницата, се затвори в жилището си и оттогава не е излизала.
— Господи, това е ужасно! — възкликна Герди.
— Леля Джо пазаруваше вместо нея — продължих аз. — Когато се разболя, се заех аз. Всеки четвъртък госпожа Лийч залепваше с тиксо на вратата на жилището си плик, в който имаше петдесет долара и списък на необходимите ѝ неща. Купувах онова, което ѝ бе нужно, и оставях пазарските чанти пред апартамента. Винаги чуках, но тя никога не отговаряше. Не съм я виждал от години. — Погледнах към Матео: — Сигурен ли сте, че това завещание е актуално?
— Джо дойде при мен малко след като я диагностицираха — преди около година. Занесох документите при госпожа Лийч и видях как ги разписа собственоръчно.
— Пуснала ви е да влезете?
Погледът на Матео трепна. Той се заигра с някакъв химикал, който стоеше на бюрото му.