— Ами… не. „Видях“ може би не е най-точната дума. Обясних ѝ кой съм и по какъв повод съм дошъл. Тя ме помоли да пъхна документите под вратата. Каза, че Джо я е предупредила за идването ми и за причината, поради която съм тук. Госпожа Лийч подписа документите и ми ги върна — отново под вратата. Помолих я да видя шофьорската ѝ книжка, за да сравня подписите. Отне ѝ минутка, но в крайна сметка я откри и ми я подаде под вратата. Беше изтекла преди доста време — почти двайсет години, но подписите съвпадаха. — Той потупа с пръст по папката пред себе си. — Тес ѝ остави няколко съобщения на телефонния секретар. Предполагаше се, че ще се появи.
— Никога не би напуснала апартамента си — промърморих аз. — Както вече ви казах, не излиза.
Матео сложи длан върху папката:
— Както и да е — това е просто формалност. Ти си почти на осемнайсет, нали?
Кимнах.
— Рожденият ми ден е през януари.
— С други думи, още седем месеца. — Матео понижи глас. — Леля ти не искаше да рискува да се намесват социалните, да те изпращят в приемни семейства и така нататък, затова уреди всичко със съседката ти. Официално адресът ти ще бъде променен и формално ще живееш в апартамент 304 с госпожа Лийч, но ако успяваш да си плащаш наема, не виждам причина да напускаш жилището си. Ако някой обаче те пита — живееш с госпожа Лийч. Разбра ли ме?
Кимнах. Все още се опитвах да осмисля всичко.
Матео продължи с четенето на завещанието:
— Член пети. Ако наследникът ми не ме надживее с трийсет дни, то неговият дял следва да бъде разпределен между останалите ми живи роднини поравно. Подпис: Джоузефин Лора Гарджъри.
— Нямаме други роднини — казах аз тихо.
— Ами в такъв случай не умирай. Иначе държавата ще вземе всичко. — Той се върна към завещанието и отгърна следващата страница: — Понеже си непълнолетен, остатъците от средствата по застраховките „Живот“ ще бъдат прехвърлени във фонд, управляван от моята кантора. Ще плащаме сметките ти оттук, срещу малка комисиона, разбира се, и ще ти предоставяме месечна издръжка. Останалите средства ще бъдат прехвърлени на твое име на двайсет и втория ти рожден ден, при положение че завършиш колеж. Джоузефин беше непреклонна по този въпрос. Предпочиташе да кандидатстваш в Държавния университет в Пенсилвания. Всъщност настояваше.
— Каква застраховка „Живот“? Леля Джо нямаше застраховка.
Матео бръкна в папката и извади няколко документа, защипани с кламер.
— Леля ти е имала три застрахователни полици. Първата датира от 6 август 1980 година.
— Това са два дни преди родителите ми да загинат.
Матео продължи:
— Направила си е втора застраховка през 1984 година, а третата е отпреди две години — преди да бъде диагностицирана с рак.
— Но как е можела да си го позволи?
Матео сви рамене:
— Беше сравнително млада и в добро здраве. Предполагам, че вноските не са били кой знае колко високи.
— Значи има достатъчно, за да бъдат покрити разноските по погребението?
Поне за това нямаше да ми се наложи да се тревожа.
Матео отлепи малкото жълто листче от най-горния лист и ми го подаде:
— Щом уредим разходите по завещанието и отчислим административните си такси към днешна дата, остатъчният баланс е в размер на 2 823 000,84 долара. Както казах, леля ти включи клауза, според която ще получиш парите чак като се дипломираш в колежа. Трябва да се заемеш, ако още не си го направил. Мога да ти помогна с подаването на документите. Естествено ще се наложи да те таксувам за услугите си. Как си с оценките в училище?
Двамата с Герди излязохме от адвокатската кантора, хванати за ръце, и закрачихме към нашата сграда. Бях шокиран. Зашеметен.
И при Герди не беше кой знае колко по-различно.
Матео бе продължил да философства, сякаш да наследиш близо три милиона от леля си, която винаги си смятал за разорена и бедстваща, беше нещо напълно в реда на нещата. Говореше за колежи, за възможности за кариерно развитие, пътешествия, издръжки и тъй нататък, и тъй нататък. Думите му ме подминаваха като вода, об-тичаща гладък речен камък. Чувах ги, но не ги слушах.
Когато достигнахме нашата сграда, накарах Герди да спре пред вратата:
— Няма да казваме на никого за това.
— Добре.
— На абсолютно никого.
— Добре.
— Нито дори на Крендал и на хората в закусвалнята. Не и докато осмисля цялата работа.
— И на Дънк ли?
— И на Дънк.
— Добре.
Тя сплете пръсти с моите и отметна косата от лицето ми. Беше пораснала доста. Обикновено Леля Джо ме подстригваше. Щеше да се наложи скоро да я подкъся. Може би Герди щеше…