— А защо да не им казваме? — попита Герди.
Предполагаше се, че имам отговор на този въпрос.
Само че нямах. Поне не смислен. Бяха мои приятели. В много аспекти дори бяха семейството ми. Когато Леля Джо си отиде, те останаха единствените хора на света, за които ме бе грижа. Тогава защо да не им казваме?
— Ще се зарадват за теб.
— Знам.
— Тогава защо?
Въздъхнах и се загледах в краката ни, едни срещу други върху пропукания тротоар.
— Всичко това ми се струва нереално. Такива неща просто не се случват — особено на хора като нас. Все още се опитвам да приема факта, че Леля Джо е мъртва. Идва ми малко в повече. Точно сега се нуждая от нормалност, от стабилност. Искам да се върна в закусвалнята, да мия чинии, да готвя и да се преструвам, че всичко е както преди. Искам да се кача горе и да заваря Леля Джо да пуши цигара от цигара на прозореца.
— Тя обаче е мъртва. Трябва да го приемеш — промълви Герди. — Трябва да продължиш напред.
— Знам, че трябва, просто не искам. Днес — не.
— Тя си отиде и ти остави подарък — най-големия подарък, на който бе способна. Нещо прекрасно. Открила е начин да ти подари по-добър живот. Най-добрия живот.
— Ако приема тези пари… ако кажа на хората за тези пари… ще означава, че смъртта ѝ е реална. Не знам дали съм готов за подобно осъзнаване все още.
— Ако не кажеш на никого, това няма да я върне обратно.
— Знам.
— Ако направиш нещо полезно е тези пари, ако отидеш и колеж, както е искала, ако се превърнеш в нещо важно… ето така ще почетеш паметта ѝ. Ще бъде жива чрез действията ти. — Герди се усмихна. Луничките по нослето и се набръчкаха. — Ти си едно от добрите момчета, Джак. Тя не искаше да прекараш живота си в кухнята или пред мивката на някаква си забутана закусвалня в Питсбърг.
— Прекарах целия си живот, предполагайки, че няма да стана нищо повече от това. Не мога да щракна с пръсти и да се променя светкавично. Нямам идея какво ми се иска да правя.
— Ти си много добър художник — каза Герди. — Може би трябва да се занимаваш по-сериозно с това. Също така си и добър готвач. Може да отвориш ресторант. Така или иначе никъде не е казано, че трябва да вземеш решение днес или другата седмица.
— Днес искам просто да бъда мияч на чинии и готвач. Герди кимна:
— Значи днес ще бъдеш именно това.
— И няма да кажеш на никого? Тя постави пръст пред устните си:
— На нито една жива душа. Докато ти самият не си готов.
Наведох се и я целунах. Не го очакваше. Аз също, в интерес на истината, но усещането бе приятно. През съзнанието ми премина мисълта за Стела. Пропъдих я. Чувството за вина ме изгаряше отвътре.
Когато се откъснахме един от друг, Герди ме погледна и се засмя. Очите ѝ блестяха под утринното слънце.
— Нямам нищо против да съм „другото момиче“ — прошепна тя.
Хванах нежно лицето ѝ в ръце.
— Аз обаче имам. Не заслужаваш подобно отношение. Имах да кажа още толкова много неща, но за съжаление не разполагах с нужните думи. Вместо това отворих входната врата и я задържах пред Герди с кавалерски жест. Двамата влязохме в сградата, без да продумаме.
Когато стигнахме на третия етаж, застанах пред апартамент 304.
— Ето тук е.
Стоях пред вратата, без да предприемам нищо, затова Герди се пресегна и почука силно три пъти. Измина минута. Никой не отговори. Тя почука отново.
— Вървете си — дочу се отвътре приглушен глас.
— Госпожо Лийч? Джак е. От отсрещния апартамент. Трябва да поговорим.
— Не е ден за пазаруване. Не ми се говори. Върви си.
— Идваме от кантората на Деуит Матео, адвоката на Леля Джо. Каза, че е говорил с вас.
— Казах му, че не искам деца. Светът не е място за деца — дочу се иззад вратата. Все още приглушено, но този път от по-близо. — Каза „идваме“. Кой е с теб?
— Казвам се Герди Маккауън, госпожо Лийч. Работя с Джак в „Закусвалнята на Крендал“.
По всяка вероятност вече беше до вратата, притисната към другата страна.
— Казах на онзи адвокат, че Джак е крадец. Открадна ми книгата. Не може да му се има доверие. Сигурно не е и подходяща компания за млади дами като теб. С момче като него не можеш да си спокойна.
Герди ме погледна и произнесе само с устни: „Книга?“ Извърнах се към вратата:
— Имате предвид „Големите надежди“ ли?
— Взе книгата от мен, каза, че ще ми я върнеш, но не я върна. Това е кражба. А крадците са лоши хора.
— Отсреща в апартамента ми е, госпожо Лийч. Мога да ви я върна винаги когато кажете, но все още си я препрочитам от време на време. Една от любимите ми книги е. Подгънал съм някои страници, отбелязал съм си други… Ако искате, да ви купя нова?