Пред камината имаше диван и два стола, а между тях бе поставена малка масичка.
Двамата с Герди седнахме на дивана, като внимавахме да не докосваме нищо.
Когато госпожа Лийч се появи със сребърен поднос в ръце, спря и ни изгледа продължително, преди да изрече:
— Боя се, че това е моето място. Преместихме се на двата стола.
Госпожа Лийч остави подноса на разбрицаната масичка и ни подаде по една фина чашка от китайски порцелан, пълна с изпускащ обилна пара чай, сложена върху също толкова крехка чинийка.
— Мляко или захар?
И двамата поклатихме глави. Тя добави по малко и от двете в чая си, разположи се удобно на дивана, отпи глътка и остави чашата върху масата.
— Та на какво дължа честта на това посещение? Опитах се да пийна малко чай, едва не си изгорих устните и започнах неловко да въртя чашата в ръцете си.
— Реших, че трябва да поговорим за Леля Джо. Направила ви е мой попечител. Исках да ви благодаря.
Очите на госпожа Лийч се стрелнаха от мен към Герди, след което отново към ръбчето на чашата ѝ.
— Ще получаваш месечна издръжка в размер на две хиляди долара. Трябва да ти е достатъчно, за да плащаш наема и сметките и да пазаруваш. Вече ще пазаруваш и заради мен.
— Винаги пазарувам и заради вас. Всеки четвъртък.
— Имах предвид да плащаш вместо мен — натърти тя.
— О… добре, няма проблем.
— Това ще бъде таксата за моите услуги. В замяна, ако някой попита, ще казвам, че си под моя опека, че живееш под моя покрив и спазваш моите правила, никое от които не е свързано с кражбата на книги или други предмети, които принадлежат на други. — Помълча малко, сетне продължи: — Използването на думата „други“ два пъти в едно и също изречение е признак на ниска грамотност. Обикновено не допускам подобни глупави грешки, но сега съм нервна. Не съм имала гости от много отдавна.
Тя отпи още една глътка. Чашата издрънча върху чинийката.
Герди се усмихна.
— Близки ли бяхте с Джоузефин?
— С кого?
— Леля Джо — казах аз. — Никой не я наричаше Джоузефин.
— Бяхте ли близки с Леля Джо?
Госпожа Лийч кимна.
— Някога бяхме като сестри, след това вече не бяхме. По-добре е, че не бяхме.
— Случило ли се е нещо?
Тя видимо пребледня.
— Винаги се случва нещо. Как е чаят ви?
— Прекрасен е — усмихна се Герди, въпреки че не я бях видял да отпива и глътка. — Някакъв спор или неразбирателство, може би?
Ако масичката между нас предлагаше някакво прикритие, сигурно щях да я сритам. За жалост, такова липсваше, така единственото, което можех да сторя, бе да ѝ се намръщя. Каквото и да се бе случило, не беше наша работа. Започвах да се чудя какво търсим тук. Герди ми се усмихна в отговор. Този път наистина отпи от чая си и погледна отново към госпожа Лийч.
— Да се наеме човек да бъде опекун на дете — това е голяма отговорност, особено ако не сте близки. Ето защо попитах.
— Всички сме опекуни един на друг в една или друга степен.
Герди отново кихна. Очите ѝ бяха зачервени и леко подпухнали.
— Алергии.
Госпожа Лийч извади салфетка от кутията зад гърба си и я подаде на Герди.
— Някога имах котарак. Избяга в деня, в който дойдоха лошите хора.
Герди избърса нослето си.
— Хората, които са ви наранили?
— Да, хората в бяло.
Едва не изпуснах чашата си:
— Хората в бяло?!
— Носят само болка и страдание. — Погледът на госпожа Лийч се зарея встрани. Очевидно бе изгубила нишката на мисълта си. — Котаракът ми се казваше Бъмкинс. Оставях храна навън всеки ден, но така и не се прибра. Ужасни, ужасни времена.
— Кои са хората в бяло? — попита Герди.
— Риба тон от „Старкист“. Даже и тя не успя да го прилъже да се върне. Беше му любима. Чудесният ми Бъмкинс.
Герди се опита да каже още нещо. Метнах бърз поглед към нея, за да ѝ внуша да замълчи, и оставих чашата си върху масата.
— Госпожо Лийч? Кои са тези хора в бяло? Госпожа Лийч погледна към ръцете си и преплете пръсти.
— Имам нещо за теб. Нещо, което трябва да видиш. Нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което Джо ми даде, за да го пазя. — Тя изви пръсти толкова, та почти бях сигурен, че поне един ще се счупи. — „Нещо, нещо“. Отново повторение. Шаблон. Шаблоните са лоша работа. Заради шаблони могат да те хванат. Трябва да ги караш да гадаят. Постоянно да гадаят. Случайно. Различно. Неочаквано. — Гласът ѝ постепенно затихна, докато продължаваше да говори на себе си. Сякаш беше забравила за нас двамата.
— Госпожо Лийч?
Плеснах с ръце. Тя подскочи. Очите ѝ постепенно се фокусираха. Погледна ме с присвити устни.