Точно тогава тялото ми се предаде. Плътният черен дим ме приветства в обятията си.
Сънят.
— Надушвам бензин. Трябва да се махаме — казва Мама.
— Добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре. Отваря се врата.
Стържене на метал по метал.
— Еди?
— Да?
— Другият джип. Идват.
— Измъкни Джак.
— Можеш ли да се движиш? — пита Татко.
— Да… като че ли…
Изщракването на предпазния колан. Звукът, с който коланът се прибира.
— Еди? Идват.
— Трябва да те измъкнем.
— Трябва да ги спреш, или всички ще умрем.
— Господи… къде е пистолетът?
— На пода. До краката ми. Мисля, че ръката ми е счупена. Мисля, че ще… — казва Мама. Шоколадово мляко, в очите ми, по косата ми. Лепкаво.
— Не мога да го намеря. Дръж се, Кейти! Съсредоточи се върху гласа ми.
— Там е. Държах го. Не мога…
Гласът на Мама отслабва. Сънлив глас.
Силен гърмеж.
Много силни гърмежи.
— Идва на себе си — чух да казва далечен глас, все едно бях в тунел и ехото отскачаше от гладките му стени.
— Хлапе? Чуваш ли ме?
Въздухът бе леденостуден.
Поех си дълбоко дъх.
Закашлях се.
Опитах да се пресегна към устата си, но ръцете ми не искаха да помръднат.
— Дишай, хлапе. Още студен въздух.
Нещо забърса очите ми. Влажно.
— Подай ми ножицата. Трябва да махна тази тениска от него. И джинсите също.
Отворих очи колебливо.
— Ха така! Добре дошъл обратно!
Някакъв мъж ме наблюдаваше с леко пресилена усмивка. Извади малко фенерче и го насочи към очите ми. Когато се опитах да ги затворя, той ги задържа със свободната си ръка. Първо дясното, после лявото, след това светлината изчезна.
— Можеш ли да ми кажеш как ти е името?
Бях впил поглед в него и в пухкавите облаци над главата му.
— Хлапе?
— Пип.
— Моля?!
— Джак.
— Просто Джак?
— Джак Тач. Джон Едуард Тач.
— Това си е доста дълго име.
— Всички ми викат Джак.
— Ти си едно откачено копеле, Джак. Можеш ли да ми кажеш кой е президент на Съединените щати?
— Клинтън.
— Браво! Получаваш златна звездичка. — Той се обърна и изкрещя през рамо: — Трябва ми някой да закара това хлапе в болница „Мърси“!
— Още две линейки пристигат! — отвърна някой. — Три минути!
— Крендал — изфъфлих. Устата ми определено си бе взела почивен ден.
— Моля?
— Мъжът, когото се опитах да измъкна…
Лицето на парамедика посърна.
— Съжалявам, хлапе. Не прескочи трапа.
Някой задърпа джинсите ми. Извърнах се и видях как една жена парамедик кълца плата с голяма ножица. Извъртях глава и се огледах.
Бях на средата на Браунсвил Роуд, привързан с каишки за носилка. Отляво бе „Закусвалнята на Крендал“, от която продължаваше да блика гъст черен пушек. Пожарникарите я бяха напъплили като мравки и сновяха насам-натам с маркучите си. Тротоарът бе плувнал във вода.
Обърнах се в противоположната посока към моята жилищна сграда.
— Герди.
Успях да изрека някак си името ѝ и се закашлях отново. Чак сега осъзнах, че върху лицето ми има кислородна маска. Парамедикът я издърпа надолу до брадичката ми.
— Какво?
— Къде е Герди?
— Има ли Герди тук? — изкрещя парамедикът към тълпата, която ни бе заобиколила.
Напред пристъпи възрастна жена с посивяла коса, облечена с рокля на цветя. Ръцете и лицето ѝ бяха покрити със сажди, а подгъвът на роклята ѝ бе обгорял. Тя коленичи до мен.
— Това момичето, което беше с теб, ли е? Видях ви да идвате по тротоара, точно преди… държахте се за ръце. Нея ли имаш предвид?
Кимнах.
Очите ѝ плувнаха в сълзи. Тя се наведе по-близо.
— Съжалявам. Опитах се да я спра, но беше толкова силна… Не можах да я удържа.
— Да я удържите… какво…
— Тя хукна след теб. Последва те в пламъците.
Всяко мускулче в тялото ми се стегна. Опитах се да скоча от носилката, но каишките около китките, глезените и врата ме възпряха.
— Опа, приятелче… — Парамедикът ме бутна надолу със силната си ръка.
— Пуснете ме веднага! — Задърпах се яростно назад-напред. — Герди!
Извърнах глава към паркираните коли. Между волвото и сентрата, където я бях оставил, имаше насъбрали се хора. Тя обаче не беше сред тях. Не я виждах.
— Герди!
Погледнах отново към закусвалнята, към черния дим, бълващ от строшената витрина. Пожарникарите продължаваха да влизат вътре, дърпайки след себе си тежките маркучи.