Картината на обезобразения труп на Крокет, свлякъл се върху масата, изскочи в съзнанието ми.
— Обикновено тук е моментът, в който вадя няколко снимки и се опитвам да те стресна с ужасяващата гледка. Знам обаче, че си го видял „на живо“, да ме прощаваш за мрачния каламбур, а това е доста по-страховито от каквито и да било фотографии. Имаш и всички други сетива като бонус — миризмата, докосването… Част от главата на Крокет е била върху яката на ризата на твоя приятел Белино. Бил си по-близо до цялата тази гадост, отколкото който и да е. Повярвай ми, запечатва се в мозъка ти. Да забравиш снимка, е сравнително лесно, но съм сигурен, че ще си мислиш за Крокет всеки път, когато докоснеш нещо лепкаво. Всеки път, когато ти замирише на печено месо, съзнанието ти ще се връща в онази закусвалня.
— Заподозрян ли съм? Защо ми разказвате това?
— Преследвам Хенри Крокет от години — отвърна Хортън. — Записвам всяко негово движение. Бърка си в носа — и хоп, тази му дейност е вписана в три различни доклада. Мога да ти кажа кога виси в кенефа, кога си прави чекия, кои са любимите му сериали… За цялото това време, докато го следвам по петите, знаеш ли кое е единственото нещо, което никога не съм го засичал да прави? Нито веднъж? Да седне в предната част на ресторант с гръб към вратата, още по-малко с гръб към прозореца. Хората като него не постъпват така. Сядат в дъното на заведението, на място, където могат да държат под око всичко. Сядат на място, което не е толкова… уязвимо.
— Бяха в любимото сепаре на Дънк. Той винаги сяда там.
— Винаги? — попита Хортън. Фаустино се наведе напред:
— Не съвсем „винаги“. Когато за пръв път срещнах вас двамата, бяхте седнали в сепарето в задната част, до тоалетната. Дори имаше табелка, на която пишеше, че това е твоето сепаре.
— Тогава бяхме деца. Не значи нищо.
— Кога любимото сепаре на Белино — на Дънк — стана любимото му сепаре?
— Не знам — отвърнах аз. — Преди шест… или девет месеца. Просто изведнъж започна да сяда там. Казваше, че иска да вижда какво става на улицата. Помоли Крендал да му го запазва, когато имаше наплив. Често идваше в закусвалнята, затова Крендал му угаждаше.
Фаустино и Хортън се спогледаха. Между тях прелетяха неизказани думи. Хортън продължи:
— Малко преди година прихванахме разговор между твоя приятел Дънк и един от другите служители на Крокет — Алонзо Сепала. Бяха седнали на пейка в парка — записвахме ги с насочен микрофон. Говореха си как да премахнат Крокет от уравнението, да завземат бизнеса му. Едно от предложенията бе да примамят Крокет на работна среща и да организират атентат откъм улицата.
Поклатих глава.
— Пълен абсурд. Дънк никога не би сторил нещо подобно. Не е такъв човек. Да, правил е разни гнусни неща, но никога не би наранил никого.
— Белино започна да седи в това сепаре два дена след разговора със Сепала — отвърна Хортън. — Премести се от сепарето в дъното — твоето сепаре — в онова отпред. Винаги на една и съща страна — с лице към улицата.
— За да вижда какво става отвън, докато хапва, затова.
Хортън бръкна в джоба си и извади една снимка.
— Екипът, който следеше Белино — ванът, който така добре ти е известен, — успя да улови това.
Погледнах към фотографията, без да я докосвам. Синьо беемве, паркирано на мястото за инвалиди пред „Закусвалнята на Крендал“, от което слизат четирима въоръжени мъже. Шофьорът бе ограден с червен маркер.