На първа страница на вестника, който излезе на 4 май — ден след клането — имаше снимки на всички седем жертви. Герди беше трета на първата редица. Лърлийн Уолдрип беше първа на втората редица. Най-голямата фотография бе последна — Елдън Крендал, без слухови апаратчета, с коса, около петнайсетина килограма по-слаб. След кратката му биография репортерът бе вмъкнал няколко абзаца за историята на закусвалнята. Вече се правеха опити за набиране на средства за възстановяването ѝ като историческа забележителност. Надявах се, че няма да се случи. Не мисля, че до края на живота си бих се насилил да погледна това място отново.
Не познавах хората на другите снимки. Не и по имена. Всички изглеждаха познати — по всяка вероятност клиенти, които съм засичал в закусвалнята. Прочетох биографиите им. Исках да ги опозная. Струваше ми се редно.
В първите статии се говореше нещо за някакво момче, което се хвърлило в огъня, измъкнало Дънкан Белино и се опитало да извади и Елдън Крендал. Някои казваха, че младежът е загинал при експлозията, други твърдяха, че се е измъкнал. Никой обаче не знаеше името му. Полицията не коментираше. Някак си моето участие в историята бе останало встрани. Бях благодарен.
Погребението на Герди се състоя на 6 май. Бях седнал на втората редица, зад родителите ѝ. Никога не се бях запознавал с тях. Вероятно трябваше да им се представя. Не го сторих. По същото време имаше още три погребения. Валеше. Преброих навесите.
Дрехите на Герди все още бяха разхвърляни из апартамента ми. Четката ѝ за зъби продължаваше да стои на стъклото на шкафчето в банята до моята и до тази на Леля Джо. Не можех да се насиля да прибера или да изхвърля каквото и да било.
Нямах повече сълзи. Бях изплакал всички.
Водех живот на зомби — само движение, без мисъл. Не желаех да си спомням нищо от случилото се през последните няколко седмици. А което бе по-лошото, не желаех да мисля за дните и седмиците, които предстояха.
Открих бутилка ром „Капитан Морган“ в стаята на Леля Джо. Изпих я за два дни и две нощи, благодарен за дебелия пласт мъгла, който алкохолът разстла между мен и останалия свят.
Понякога се чудя колко ли по-различен щеше да е животът ми, ако не бях посегнал към онази бутилка, ако не ми бе харесал вкусът и начинът, по който притъпява сетивата. Обаче ми хареса. Дори прекалено много.
Върнах се в болницата чак на 20 май.
Нямах причина да вярвам на нито една дума, която детектив Хортън каза за Дънк. Не беше обвинен в никакво престъпление. В нито едно от нещата, които чух или прочетох, не се споменаваше, че евентуално е виновен за престрелката, пожара или някой от смъртните случаи в закусвалнята. Той беше мой приятел. Трябваше да отида да го видя още първия ден, както и всеки следващ, но не можех.
Просто не можех.
Повтарях си, че полицията изопачава фактите, че добавя измислици, че се мъчи да намери на кого да лепне вината за случилото се. Искаха да го натопят, за да го притиснат, да го накарат да свидетелства срещу организацията на Крокет, за да могат да я унищожат веднъж завинаги, преди на мястото на отсечената глава на змията да порасне нова.
Дънк не беше убиец.
Дънк не би наранил никого.
Дънк беше мой приятел.
Дънк беше най-добрият ми приятел.
Защо Дънк бе сменил любимото си сепаре?
Този въпрос ме тормозеше повече от всички останали. Не само заради онова, което бях чул от детектива, но и заради нещо, което Дънк бе казал преди години, докато седеше в моето сепаре в дъното, до тоалетната. „Оттук се вижда цялата закусвалня. Никой не иска да седи до тоалетната, но това е най-доброто място тук.“
Дънк не беше арестуван официално, но когато се обадих в болница „Мърси“, ми обясниха, че Полицейското управление на Питсбърг трябва да одобри посещението, преди да ми позволят да ида да го видя.
Оставих им името и телефона си.
Половин час по-късно ми звънна детектив Хортън. Искаше да нося записващо устройство и да накарам Дънк да си признае.
Отказах.
Въпреки това одобри посещението.
Сестрата на регистратурата каза, че Дънк е в стая 307 — качваш се с лилавия асансьор до третия етаж и свиваш вдясно.