Отвори очи и погледна към мен. Примигна.
— Ходиш ли вече на училище? И аз разбрах.
Не исках, но разбрах.
Дръпнах се назад. Коленете ми се блъснаха в другото легло. Опитах се да кажа нещо, но думите ги нямаше. Обърнах се и закрачих към вратата.
— Джак? — обади се Дънк. — Джак, почакай. Нека ти…
Бях минал половината път до асансьора, когато довърши изречението си.
Иска ми се да кажа, че бях силен.
Иска ми се да кажа, че преживях онова, което се случи в закусвалнята, и някак си се въздигнах над болката, че успях да уловя всичко добро у Леля Джо, Герди и всички останали, които загубих онзи ден.
След като излязох от болницата, крачих из улиците на Питсбърг близо пет часа.
Вървях.
Без определена посока. Просто вървях.
Добри квартали, лоши квартали — не ми пукаше. Мисля, че несъзнателно се насочвах към лошите с надеждата да си намеря белята. Жадувах за битка. С всяка крачка гневът ми кипваше все повече и повече, докато най-сетне в съзнанието ми не остана нищо друго. Когато край мен изсвири клаксонът на автобус, който се движеше прекалено близо до тротоара, се наругах, че не съм скочил пред него. Докато минавах покрай уличните дилъри на дрога, се взирах в тях и се чудех кои ли работят за Крокет, кои ли работят за Дънк и кои не са съвсем сигурни, но продължават да си продават, знаейки, че някой ще дойде да попълни запасите им и да прибере изкараното. Някак си видяха в мен определена заплаха. Не един и двама надигнаха ризите или якетата си, за да ми покажат, че носят пистолет или нож. Усмихвах им се и се надявах да измъкнат мижавото си оръжие, да се пробват да ме наръгат или да ме застрелят. Чудех се дали ще ме убият.
Слънцето беше залязло отдавна, когато се озовах отново на Браунсвил Роуд. Не се прибрах у дома обаче. Вместо това влязох в магазина за алкохол и си купих нещо, наречено „Джеймисън“. Продавачът разбра, че съм непълнолетен, затова отначало не искаше да ме обслужи, но бързо научих, че във въпросния магазин сто долара в брой са способни да платят която и да е бутилка.
Когато се прибрах, не светнах лампите и не си свалих обувките. Тръснах се в любимия фотьойл на Леля Джо, отвъртях капачката на бутилката и започнах да пия. Пих, докато вече не бях в състояние да различа роклята на Герди, захвърлена на пода пред моята спалня.
Отначало вкусът на „Джеймисън“ не ми хареса, но се оказа, че бързо се свиква. Беше като топло одеяло в най-студената зимна нощ.
През въпросната седмица от гимназията подпалиха домашния ми телефон. Не вдигах. Когато не успяха да се свържат с мен, се обадиха на госпожа Лийч от отсрещния апартамент. Тя им каза, че съм тръгнал за училище и че ми е направила сандвич с шунка и сирене за обяд. Предполагала, че вероятно съм там някъде и просто някой от учителите е объркал бройката на присъстващите, което не било чудно, като се имало предвид колко идиоти има в тази гимназия. След това звъннаха на Деуит Матео, който им обяснил, че няма да се връщам до края на срока, но ще съм на линия есента. Уверил ги, че дотогава ще съм наваксал пропуснатото. Обажданията спряха.
По някое време през юли някой почука на вратата ми.
Беше Дънк.
Не му отворих.
Матео ми бе казал, че не са го обвинили в нищо. Нито едно проклето обвинение. Дънк бе заменил болничното легло с инвалидна количка, надявайки се скоро да я смени с патерици. Не се върна нито в апартамента си, нито в гимназията. Не съм много сигурен къде отиде, а и не ми пукаше.
Следващото почукване на вратата ми дойде чак след два месеца — на 29 юли. Май и тогава не трябваше да отварям.
Запис в дневника 07/29/1993
Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.
Аудио/Видеозапис:
— Защо телефонът е вътре?
Уорън вдига поглед от папката си и свива рамене:
— На някого вероятно му е хрумнало, че така е по-лесно. Тъй или иначе не може да набира оттам. Линията е прекъсната, докато не я активираме оттук.
— Дадоха ли му обаждане днес?
— Две. Тази сутрин.
— И по график има още? — пита Карл.
— Знам ли. Сигурно.
— Вътре има и вестник.
— В последно време доста мрънка за вестници. Предполагам, че докторката се е огънала. Прочел е една камара книги, не му дават да гледа телевизия… не виждам какво ще навреди, ако прочете един вестник — казва Уорън.
— Значи докторката му го е дала?
— Аха, докторката.
— Не си бил ти?
— За нищо на света не стъпвам вътре. Би било лудост.