— Ние сме мъдри — заговори му И Пун на витиеват испански език, като продължаваше да дрънка с парите, докато пеонът хленчеше и му се молеше за няколко сентаво за чаша пулке. — Ние сме мъдри, ти и аз, старче; ние ще поседим тук и ще разкажем един на друг каквото знаем за мъжете и жените, за живота и любовта, за гнева и неочакваната смърт, за лютата ярост в сърцето и леденостудената стомана, забита в гърба; и ако остана доволен от това, което ми разкажеш, ще пиеш пулке, докато ти протече от ушите и избие през очите. Ти го обичаш това пулке, а? Иска ти се да си пийнеш една чаша сега, ей сега, скоро, много скоро?
На тази нощ, когато шефът на полицията и Торес тъкмяха своята експедиция под прикритието на мрака, бе съдено да стане паметна за всички в хасиендата на Солано. Събитията се заредиха рано. След вечеря всички Солановци и Хенри, станал член на семейството като брат на Леонсия, седяха на широката предна веранда, пиеха кафе и пушеха цигари. Изведнъж те видяха в лунната светлина по стъпалата да се изкачва странна фигура.
— Прилича на призрак — каза Алваро Солано.
— Дебел призрак — добави неговият брат близнак Мартинес.
— Китайски призрак, който не можеш промуши с пръст — изсмя се Рикардо.
— Същият онзи китаец, който спаси Леонсия и мен от женитба — позна го Хенри Морган.
— Продавачът на тайни! — изкиска се Леонсия. — И ако не ни носи нова тайна, ще бъда разочарована.
— Какво искаш, китаецо? — рязко попита Алехандро, най-старият брат.
— Хубава нова тайна, много хубава нова тайна, може вие купи — гордо изломоти И Пун.
— Твоите тайни са много скъпи, китаецо — обезсърчително каза Енрико.
— Тази хубава нова тайна много скъпа — добродушно го увери И Пун.
— Върви си — заповяда старият Енрико. — Ще живея много дълго, но до самия си смъртен час не искам вече да чувам никакви тайни.
Обаче И Пун говореше спокойно и самоуверено.
— Едно време вие има много чудесен брат — каза той. — Едно време вашия много чудесен брат, сеньор Алфаро Солано, умре с нож в свой гръб. Много добре. Хубава тайна, а?
Но Енрико, целият разтреперан, бе вече скочил на крака.
— Ти знаеш? — почти изкряска той нетърпеливия си въпрос.
— Колко? — попита И Пун.
— Всичко, каквото имам! — извика Енрико и като се обърна към Алехандро, добави: — Споразумей се с него ти, синко. Плати му добре, ако може да го докаже с показанията на някой очевидец.
— Разбира се — рече И Пун. — Аз има свидетел. Той има добро зрение. Той види човека мушне ножа в гърба на сеньор Алфаро в тъмнината. Негово име…
— Казвай, казвай! — едва можа да изрече Енрико.
— Хиляда долари негово име — каза И Пун и се подвоуми какви долари би могъл да поиска. — Хиляда долари златни — довърши той.
Енрико забрави, че е натоварил най-стария си син да води преговорите.
— Къде е свидетелят ти? — изкрещя той.
И Пун тихичко се обади на някого долу в храстите и оттам изникна съсипаният от пулке пеон, който с вид на истински призрак бавно, със залитане се за изкачва по стъпалата.
По същото време в края на града двадесет конници, между които бяха жандармите Рафаел, Игнасио, Аугустино и Висенте, пазеха керван от повече от двадесет товарни мулета и чакаха заповедта на шефа да потеглят към Кордилерите, без да знаят с каква тайнствена цел. Това, което знаеха, беше, че едрото муле, грижливо пазено настрана от другите животни, бе натоварено с двеста и петдесет фунта динамит. Знаеха още, че се бавят заради сеньор Торес, който препусна нанякъде покрай брега със страшния кару, убиеца Хосе Манчено, когото само милостта божия и на техния шеф вече дълги години спасяваха от справедлива смърт чрез обесване заради различните му убийства и престъпления.
А докато Торес чакаше на брега и държеше коня на кару и още един запасен кон, самият кару се изкачи пеша по криволичещия път, който водеше към хасиендата на Солано. Торес нямаше ни най-малка представа, че само на двадесетина крачки, в джунглата, която стигаше до самия бряг, лежи, потънал в мирен сън, пиян от пулке стар пеон, а до него е приклекнал съвсем буден и съвсем трезвен китаец с току-що получени хиляда долара, скрити в пояса. И Пун едва бе успял да дръпне пеона настрана от пътя, когато Торес пристигна по пясъка и спря почти до него.
Горе, в хасиендата, всички членове на домочадието се готвеха за сън. Леонсия тъкмо бе започнала да разпуска косите си, но спря, когато чу тракането на ситни камъчета по прозореца си. След като я предупреди шепнешком да не вдига шум, Хосе Манчено й подаде измачкана бележка, написана от Торес, и тайнствено й каза: