— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? Да се обадя ли на детективското бюро? Баща ви винаги…
— Да, да — бързо го прекъсна Франсис. — Имаше един човек, когото той търсеше по-често, от всички други; млад човек, работеше при Пинкъртън… спомняш ли си как се казваше?
— Бърчман, сър — без да се замисли, отговори Паркър и се запъти към вратата. — Ще пратя веднага да го повикат.
И от този миг, когато започна да търси жена си, за Франсис се занизаха редица нови приключения, които широко просветиха него, родения нюйоркчанин, за разните условия и страни на живота в Ню Йорк, съвършено непознати нему. Бърчман не издирваше сам — за него работеха двадесетина други детективи, които най-грижливо претърсваха града, а други, по негово нареждане, правеха същото в Чикаго и Бостън. Разкъсван между борбата си с неразгадаемия противник на Уол Стрийт и честите покани по никое време да отиде ту тук, ту там, ту още някъде, за да удостовери дали тази или онази жена не е неговата съпруга, Франсис водеше живот, който в никой случай не можеше да се нарече отегчителен. Той забрави какво значи редовен сън и свикна да го вдигат от обед или вечеря или дори да го измъкват от леглото и в отговор на бързи повиквания да отива да види все нови и нови изчезнали жени. Те не можаха да открият следите на нито една, отговаряща на нейните описания, която да е напуснала града с влак или параход, и Бърчмън неуморно претърсваше Ню Йорк, напълно уреден, че е още там.
Така Франсис трябваше да ходи в Матенуън и в Блакуел, и в затвора „Гробниците“, и да се мярка в нощния полицейски съд. Не можа да избегне и оби-калянето на безбройните болници и моргата. Веднъж му направиха очна ставка с току-що заловена крадла по магазините, която нямаше досие в полицията и за чиято самоличност нямаха никакви указания. Трябваше да се среща с тайнствени жени, заварени от помощниците на Бърчман в задните стаи на долнопробни хотели, а на една от последните улици в Уест Сайд, без да иска, наруши две сравнително невинни любовни идилии за общото смущение на всички засегнати, включително и на самия него.
Може би най-интересното и най-трагично приключение преживя в десетмилиоиния дворец на Фили Джанюари, каменовъгления крал от компанията „Телюрайд“. Непознатата жена, висока и стройна, попаднала в дома на Джанюари една седмица преди Франсис да дойде да я види. И също така сърцераздирателно, както го бе правила през цялата седмица, тя чупеше ръце, неспирно плачеше и умолително повтаряше и пред Франсис:
— Ото, ти грешиш! На колене те уверявам, че грешиш! Ото, аз обичам теб и само теб! За мен няма друг освен теб, Ото! Никога не е имало друг освен теб! Всичко това е някаква ужасна грешка! Повярвай ми, Ото, повярвай ми или ще умра!…
А през цялото това време на Уол Стрийт продължаваше борбата срещу неоткриваемия и мощен неприятел, подел, както и Франсис, и Баоком не можеха да не признаят, съкрушителен поход не на живот, а на смърт против състоянието на младия Морган.
— Да можем само да опазим „Тампико Петролиъм“ от този въртоп! — молеше се Баском.
— Аз виждам единственото си спасение в „Тампико Петролиъм“ — отговори Франсис. — Когато бъдат погълнати и сетните акции, на които мога да сложа ръка, тогава пускането на „Тампико Петролиъм“ ще бъде като хвърляне на свежи сили в почти загубен вече бой.
— Но ако предположим, че вашият незнаен враг е достатъчно силен, за да глътне и този последен, великолепен имот и да поиска още? — попита Баском.
Франсис сви рамене.
— Тогава ще бъда разорен. Баща ми се е разорявал пет-шест пъти, преди да сполучи. Освен това той се е родил в разорено семейство. Не би трябвало да се тревожа за такава дреболия.
За известно време в хасиендата на Солано събитията се движеха бавно. Всъщност, след като Хенри спаси Леонсия и я отведе по осеяната с динамит пътека, нямаше никакви събития. Дори и И Пун не беше идвал да им продаде някоя съвсем прясна, съвсем нова-новеничка тайна. Нищо не се случваше освен това, че Леонсия линееше и беше посърнала и нито Енрико, нито Хенри — родният й брат, нито братята й Солановци, които не й бяха никаква братя, не можеха да я разтушат.
Но докато Леонсия линееше, мисълта за съкровището в Долината на Загубените души, към която Торес междувременно си пробиваше път с динамит, не даваше мира на Хенри и на високите синове на Енрико. Те знаеха само едно, а именно, че експедицията на Торес бе пратила Аугустино и Висенте обратно в Сан Антонио за още два товара динамит.
Накрая, след като се посъветва с Енрико и получи позволение от него, Хенри заговори по този въпрос на Леонсия.