— Защо? — заговори първа Леонсия след проточилото се мълчание. — Защо да съм подла жена?
— Защото си крадла — избухна царицата. — Защото крадеш мъже, при все че си имаш мъж. Защото изневеряваш на съпруга си… поне в сърцето си, тъй като засега не си имала възможност за нещо повече.
— Аз нямам съпруг — тихо отговори Леонсия.
— Тогава бъдещ съпруг… Мисля, че трябваше да се ожениш в деня след заминаването ни.
— Аз нямам бъдещ съпруг — продължи Леонсия все тъй тихо.
Противницата й така бързо се наежи, че Леонсия отпуснато си я представи като тигрица.
— Хенри Морган! — извика царицата.
— Той е мой брат.
— Аз открих, че на тази дума може да се придадат много различни значения, Леонсия Солано! В Ню Йорк поклонниците на някои олтари наричат всички мъже в света „братя“, всички жени „сестри“.
— Неговият баща е бил мой баща — търпеливо и подробно й обясни Леонсия. — Неговата майка е била моя майка. Ние сме родни брат и сестра.
— А Франсис? — попита царицата и в гласа й се долови вяра и внезапно пробудил се интерес. — Да не си и негова сестра?
Леонсия поклати глава.
— Тогава ти любиш Франсис! — възкликна царицата, жегната от разочарование.
— Той е ваш — каза Леонсия.
— Не, ти ми го отне!
Леонсия бавно и тъжно поклати глава и тъжно загледа треперещата от мараня повърхност на лагуната Чирики.
След продължително мълчание тя рече уморено:
— Вярвайте в това. Вярвайте в каквото искате.
— Аз го долових у тебе още в първия миг — възкликна царицата. — Ти имаш странна власт над мъжете. Аз не съм грозна като жена. Откакто съм в широкия свят, забелязвам мъже да отправят погледи към мене. Зная, че не съм нежелана. Дори в моята Долина на Загубените души жалките мъже със забитите в земята очи са ме поглеждали с любовно желание. Един си позволи нещо повече от поглед и умря за мен или заради мен, защото го хвърлиха във въртопа. А ето че ти така си повлияла върху моя Франсис с тази твоя женска сила, че дори и в моите обятия той мисли за тебе. Зная това. Зная, че дори и тогава мисли за теб!
Последните й думи бяха вик на съкрушено от страст и разбито сърце. В следващия миг, макар това и да не удиви Леонсия, която бе изпаднала в твърде голямо безразличие, за да може изобщо да се удиви на нещо, царицата изтърва камата, отпусна се на пясъка, зарови лице в ръцете си и се отдаде на слабостта на истерична скръб. Почти без да мисли, съвсем машинално, Леонсия я прегърна и взе да я утешава. Минаха доста минути, докато царицата се поуспокои и заговори, с неочаквана решителност:
— Аз напуснах Франсис веднага, щом разбрах, че обича теб. Забих ножа си в твоята снимка, която той пази в спалнята си, и се върнах тука, за да направя същото и със самата тебе. Но не съм била права. Грешката не е нито у тебе, нито у Франсис. Грешката е у мене, защото не съм успяла да спечеля любовта му. Не ти, а аз съм тази, която трябва Да умре. Но първо трябва да се върна в моята долина и да си взема съкровището. Голяма беда е сполетяла Франсис в храма, който се нарича Уол Стрийт. Може да му бъде отнето богатството и му трябва друго богатство, за да спаси каквото има. Аз разполагам с такова богатство и няма време за губене. Ще ми помогнете ли ти и близките ти? То е заради Франсис.
ГЛАВА XXVII
Така стана, че към Долината на Загубените души от противоположни посоки си пробиваха път две групи търсачи на съкровища. От едната страна бързо навлизаха царицата, Леонсия, Хенри Морган и Солановци. Много по-бавно, макар и да бяха тръгнали доста преди тях, от другата напредваха Торес и шефът. Първият пристъп срещу планината се оказа най-труден. За да се пробие вход към пещерите на маите, дотрябва повече динамит, отколкото бяха донесли, и скалата се оказа по-упорита, отколкото бяха предполагали. После, след като най-сетне направиха отвор, той се оказа над равнището на пода и трябваше да продължат взривяването, за да източат водата. А когато си пробиха път до подгизналите мумии на конкистадорите и помещението с идолите, трябваше пак да разбиват скалата, за да проникнат в планинските недра. Но преди да продължат нататък, Торес заграби рубинените очи на Чиа и изумрудените очи на Хцатцл.
В това време, почти без да се бавят, царицата и спътниците й проникваха в Долината през планините на отсрещната страна. Но те не вървяха по същия път, по който бяха минали при бягството си. След дългото взиране в своето Огледало на света царицата познаваше всяка педя от пътя. Там, където подземната река нахлуваше в прохода под скалата и се вливаше в широката река Гуалака, нямаше никаква възможност да минат с лодките си. След настойчиво търсене по указанията на царицата те откриха съвсем малкия отвор на някаква пещера в стръмния склон на скалата, така обрасъл с храсти, че успяха да го намерят само понеже знаеха какво търсят. Те вързаха лодките с донесените въжета, с големи усилия ги изтеглиха горе на скалата, пренесоха ги на гръб по криволичещия проход и ги пуснаха в подземната река, където тя се разливаше широка и спокойна между бреговете си, тъй че можеха лесно да гребат срещу бавното й течение. На някои места, където течението ставаше много бързо, те дърпаха лодките с въжета от брега, а там, където реката се провираше през тесни сводове в скалите, царицата им показваше проходи, явно изсечени от човешка ръка в незапомнени времена, през които можеха да пренесат леките си лодки.