Къде беше виждал такива купища кости? Торес се замисли и си спомни голямата златна купа на царицата. Погледна нагоре. О, майко божия! Същото място! Той го позна от пръв поглед, щом видя тази фуния и блясъка на деня над нея. Ръбът на фунията беше цели двеста фута над главата му. Страните й — гола, гладка скала — се спускаха стръмно към него и разумът му и очите му подсказаха, че никой човек, роден от жена, никога не би могъл да се качи по този склон.
Случайна мисъл, която се мярна в ума му, го накара да скочи на крака, обзет от внезапен ужас, и бързо да се заозърта. Фунията, в която беше попаднал, му напомни дупките, каквито копаят в пясъка паяците и след това се стаяват на дъното и чакат да падне в тях някаква плячка — само че тази дупка имаше исполински размери. Тази жива картина на въображението събуди у него ужасяващата мисъл, че някой чудовищен паяк, отговарящ по големина на исполинската фуния, може да се скрие тук, за да го изяде. Но не можа да открие в дупката такъв обитател. Дъното й, съвсем кръгло, имаше не по-малко от десет фута в диаметър и беше настлано кой знае с колко дебел пласт кости от дребни животни. „За какво ли древните маи са направили такъв изкоп?“ — запита се Торес, понеже беше почти убеден, че фунията не представлява природно явление.
Преди падането на нощта десетина опита го убедиха, че не е възможно да се изкачи по фунията. Между опитите той се свиваше в растящата сянка на залязващото слънце и вдишваше въздуха с устни, пресъхнали от зной и жажда. Това място беше истинска пещ, която изсмукваше жизнените сокове на тялото му във вид на обилна пот. През цялата нощ, когато не дремеше, той напразно се мъчеше да измисли как да се спаси. Единственият път беше нагоре, а умът му отказваше да му подскаже как да се изкачи. Освен това той чакаше с ужас зазоряването, понеже знаеше, че никой човек не би могъл да изтрае цели десет часа непоносимата жега, която му предстоеше да изтърпи на следния ден. Още преди да настъпи другата нощ, сетната капка влага щеше да се изпари от тялото му и то щеше да се превърне в сбръчкана и наполовина изсушена от слънцето мумия.
На съмване растящият ужас даде крила на мислите му и той успя да изгради нова и безкрайно проста теория за спасението си. Понеже не можеше да се покатери нагоре и понеже не можеше да се измъкне през самия склон, единственият възможен път беше надолу. Какъв глупак бе той! Могъл е да работи през прохладните часове на нощта, а сега трябва да работи в бързо засилващия се зной. В изблик на енергия той се залови да разравя купчината трошливи кости. Разбира се, има изход! Как иначе ще се празни фунията? В противен случай тя щеше да е догоре или поне донякъде пълна с вода от дъждовете. Глупак! Три пъти по три пъти глупак!
Той копаеше от едната страна на стената и хвърляше изкопаното накуп при отсрещната. Копаеше с такова отчаяние, че изпочупи ноктите си до месото и още по-надълбоко, а върховете на всичките му пръсти се изподраха и кървяха. Но жаждата му за живот бе силна и той знаеше, че това е борба на живот я смърт със слънцето. Когато стигна по-надълбоко, пластът кости стана по-плътен, тъй че Торес започна да употребява дулото на пушката си като лост, за да го разбива, преди да го изхвърля кога с една, кога с двете си шепи.
Малко преди пладне, когато вече започна да му се вие свят от жега, Торес направи откритие. На оголената от него стена се натъкна на първите букви от някакъв надпис, явно издраскан в скалата с върха на нож. С подновена надежда той вмъкна глава и рамене в дупката и взе да рови и гребе съвсем като куче и съвсем по кучешки да изхвърля парчетиите навън между краката си. Една част от костите падаха далече, но повечето падаха обратно върху него. Обаче той ровеше така стихийно, че не забелязваше колко безплодни са усилията му.
Най-сетне надписът беше разчистен и той можа да прочете:
Питър Макгил от Глазгоу. На 12 март 1820 г. аз се измъкнах от Адската яма през проход, който намерих, като копах надолу.
Проход! Проходът трябваше да е под надписа! Сега Торес заработи с настървение. Той така се изпоцапа, че заприлича на някакво огромно четириного, живеещо под земята животно. Мръсотиите влизаха в очите му, а от време на време и в ноздрите и гърлото, като го караха да изпълзява заднишком от дупката, за да прочисти с кихане и кашляне дихателните си органи. Два пъти му прилоша. Но слънцето, стигнало по това време почти точно над главата му, го караше да продължава работата си.
Най-после намери горния ръб на прохода. До долния ръб не стигна, защото щом отворът стана достатъчно широк за мършавото му тяло, той се заизвива, загърчи и се промъкна вътре, за да избяга по-скоро от убийствените слънчеви лъчи. Прохладата и тъмнината облекчиха страданията му, обаче радостта и, реакцията след всичко преживяно му докараха такова сърцебиене, че той припадна за трети път.