И тъй, Франсис потегли с писмо от Леонсия до Хенри в джоба. Сбогуването беше много кратко. С въздишка, потисната тъй бързо, че Леонсия се чудеше дали наистина я беше чула, или само си я беше въобразила, той си дръпна ръката и тръгна. Девойката изпрати с поглед отдалечаващата се фигура, докато се загуби по пътя, след това загледа със смътна тревога пръстена на ръката си.
От брега Франсис даде знак на закотвената „Анхелика“ да му изпратят лодка. Но преди още да я пуснат във водата, на брега изскочиха шестима конници с револвери на кръста, с пушки, преметнати през седлата, и в галоп се понесоха към него. Двама препускаха отпред. Останалите четирима бяха мелези и имаха вид на разбойници. В единия от двамата водачи Франсис позна Торес. Всички пушки се насочиха срещу Франсис и не му остана нищо друго, освен да изпълни заповедта, изръмжава от непознатия водач, и да вдигне ръце.
— Само като си помисли човек — гласно изрази мнението си Франсис. — Едно време, едва онзи ден… или това е било преди милион години… аз смятах играта на бридж при един долар точката за много вълнуващо изживяване. Сега, господа, вие на конете, дето заплашвате с оръжието си да вкарате насилствено чужди тела в нещастната ми плът, кажете ми какво става. Нима никога не ще мога да напусна този бряг без огнестрелни усложнения? Какво ви трябва: моите уши или само мустаците?
— Ти ни трябваш — отговори непознатият водач, чиито мустаци стърчаха със същата магнетична сила, която блестеше и в лукавите му черни очи.
— А кой, в името на първородния грях и всички прекрасни влечуги, сте вие?
— Това е негова милост синьор Мариано Веркара-е-Ихос, полицейският началник на Сан Антонио — отговори Торес.
— Сега я втасахме! — изсмя се Франсис, като си спомни как му го бе описал Хенри. — Сигурно смятате, че съм нарушил някакво правило на пристанищната служба или санитарно предписание, като съм хвърлил котва тука. Но тези въпроси ще трябва да уредите с моя капитан, капитан Трефетен, един много почтен господин. Аз съм само наемател на шхуната, обикновен пътник. Ще се уверите, че капитан Трефетен е много добре запознат с морските закони и обичаи.
— Търсен сте за убийството на Алфаро Солано — гласеше отговорът на Торес. — Не можахте да ме излъжете, Хенри Морган, с приказките си в хасиендата, че сте били някой друг. Аз познавам този друг. Той се казва Франсис Морган и мога без всяко колебание да добавя, че не е убиец, а почтен човек.
— Нови двайсет! — възкликна Франсис. — И въпреки това вие се ръкувахте с мен, сеньор Торес.
— Излъгах се — печално призна Торес. — Но само за миг. Ще се предадете ли без съпротива?
— Като че ли… — Франсис красноречиво сви рамене и погледна шестте пушки. — Предполагам, че делото ми ще бъде разгледано pronto и на разсъмване ще ме обесите.
— Правосъдието се върши бързо в Панама — отговори шефът на полицията на понятен английски, макар и с чудноват изговор. — Но не чак толкова бързо. Няма да ви обесим на разсъмване. В десет часа сутринта е по-удобно във всяко отношение, не мислите ли?
— О, разбира се — отвърна Франсис. — Нека да е в единадесет или в дванадесет, по пладне, за мен няма значение.
— Ще бъдете ли така любезен да дойдете с нас, сеньор — каза Мариано Веркара-е-Ихос, но мекият тон не можете да прикрие непреклонността на намеренията му. — Хуан! Игнасио! — заповяда той на испански. — Слезте от конете! Вземете му оръжието. Не, не е нужно да му връзвате ръцете. Сложете го на коня зад Грегорио.
Озовал се в чисто белосана килия с пет фута дебели кирпичени стени и пръстен под, покрит с телата на заспалите пет-шест затворени пеони, Франсис се вслуша в долитащото немного отдалече чукане, спомни си съдебния процес, от който току-що беше излязъл, и тихо и продължително изсвири. Часът беше осем и половина вечерта. Процесът беше започнал в осем. Чукането подсказваше, че коват скелето — това високо място, на което му бе съдено в десет часа сутринта да увисне в пространството, вдигнат от земята с въже, увито около врата му. Съденето бе траяло половин час според часовника му, Двадесет минути щяха да бъдат достатъчни, ако Леонсия не се беше втурнала в залата и проточила заседанието с десетте минути, любезно дадени й като на високопоставена дама от семейство Солано.
— „Шефът беше прав — призна Франсис в разговор със самия себе си. — В Панама правосъдието наистина се раздава бързо.“
Само притежаването на адресираното до Хенри Морган писмо, което му беше дала Леонсия, бе достатъчно, за да го осъдят. Останалото беше лесно. Половин дузина свидетели дадоха показания за убийството и потвърдиха, че е било извършено именно от него. Същите показания даде и самият шеф на полицията. Единственият светъл миг бе внезапното появяване на сцената на Леонсия, съпровождана от една трепереща от старост леля от семейство Солано. Това бе наистина мил жест — борбата, която прекрасната девойка води за неговия живот, въпреки факта, че безполезността й бе предрешена.