Когато тя го накара да запретне ръкава и покаже лявата си ръка, Франсис забеляза шефът на полицията презрително да свива рамене. Чу Леонсия да засипва Торес с пламенни думи, изречени на испански и твърде бързо, за да може да ги разбере. След това видя и чу ръкомаханията и рева на изпълнилата съдебната зала сган, когато Торес стана да отговаря на съда.
Но това, което не видя, беше как Торес размени шепнешком няколко думи с шефа, докато си пробиваше път през тълпата до свидетелската скамейка. Франсис не забеляза тази малка подробност, а също така нямаше представа, че Ригън плаща на Торес, за да го задържи колкото може по-дълго, а ако е възможно и завинаги, далеч от Ню Йорк; не знаеше и това, че самият Торес е влюбен в Леонсия и изгаря от ревност и безпределна злоба.
Всичко това не му позволи да прозре играта, криеща се зад въпроса на Леонсия, принудил Торес да признае, че никога не е виждал белег на лявата ръка на Франсис Морган. Когато Леонсия се обърна с тържествуващ поглед към дребничкия стар съдия, шефът на полицията излезе напред и гръмогласно го запита:
— Можете ли да се закълнете, че някога сте виждали белег на ръката на Хенри Морган?
Торес се смути и обърка, погледна сащисано съдията и умолително Леонсия и най-после, без да проговори, поклати глава в знак, че не може да се закълне.
Тълпата дрипльовци тържествуващо зарева. Съдията прочете присъдата, ревът се удвои и Франсис набързо, но не без известна съпротива от негова страна, бе отведен в килията от жандармите и комисаря, които явно се мъчеха да го спасят от сганта, нежелаеща да чака за неговата смърт до десет часа сутринта на другия ден.
„Този нещастник Торес, как го загази с белега на Хенри!“ — размишляваше със съчувствие Франсис, когато някой дръпна резетата на неговата врата и той скочи на крака пред появилата се Леонсия.
В първия миг тя не отговори на поздрава му, а се нахвърли върху комисаря с гневен поток от испански думи и със заповеднически жестове, които го накараха да отстъпи, понеже веднага нареди на тъмничаря да премести пеоните в други килии, а сам се извини с нервен поклон, излезе и затвори вратата.
И тогава Леонсия загуби самообладанието си и се разрида на рамото на Франсис, в неговите обятия.
— Проклета страна! Проклета страна! Тук няма доблест!
И както държеше в прегръдката си гъвкавата й снага, безгранично прелестна с влудяващата си женственост, Франсис си спомни за Хенри с платнените му панталони и сомбреро с увиснали поли, с боси крака, ровещ дупки в пясъците на остров Бик.
Той се помъчи да се изтръгне от тези прекрасни: обятия, но успя да го стори само наполовина. И все пак, като се дръпна на толкова незначително разстояние, опита се да действува по повелите на разума, а ле на тъй силно завладелите го чувства.
— Е, сега лай-после разбрах какво значи „инсцениран процес“ — заговори той съвсем не за това, което подсказваше сърцето му. — Ако тези ваши латински съотечественици разсъждаваха по-спокойно, вместо да действуват толкова буйно, биха могли да строят железници и да допринасят за развитието на страната. Това дело беше направо една необуздана инсценировка. Те просто знаеха, че съм виновен и така им се искаше да ме накажат, че дори не си направиха труд да потърсят доказателства или да установят самоличността ми. Защо да отлагат? Те знаеха, че Хенри Морган е заклал Алфаро. Те знаеха, че аз съм Хенри Морган! Когато човек знае, защо да се мъчи да разследва?
Девойката бе глуха за думите му: тя хълцаше н се мъчеше да се притисне към него, докато той говореше, а когато младият мъж свърши, беше отново в обятията му, долепила се до него с уста, повдигната към неговата; и преди той сам да разбере, неговите устни се впиха в нейните.
— Обичам те! Обичам те! — шепнеше тя откъслечно.
— Не! Не! — отричаше се Франсис от онова, което най-много желаеше. — Ние толкова много си приличаме с Хенри. Вие обичате Хенри, а аз не съм Хенри.
Тя го пусна отривисто, свали пръстена на Хенри от ръката си и го захвърли на пода. Франсис беше така замаян, че нямаше представа какво можеше да се случи в следващия миг, ако не го беше спасил комисарят, който влезе с часовник в ръка, и забил очи в него, се стараеше да не види нищо друго освен миговете отброявани от секундната стрелка.
Леонсия гордо се изправи, но малко остана да се разридае отново, когато Франсис сложи пръстена на Хенри обратно на пръста й и й целуна ръка за сбогом. Преди да прекрачи прага, тя се обърна и с беззвучно движение на устните си му пошепна: „Обичам те!“