Остра болка от врязалия се в плътта й пръстен на Хенри, причинена от страстното стискане на Торес, я накара да се сепне и отново да заслуша потока на словесните му излияния:
— Вие сте възхитителен шип, забил се в моите гърди, остра шпора, която непрестанно разкъсва сърцето ми с най-сладката и най-мъчителната болка на любовта. Аз мечтаех за вас… и заради вас. Винаги сте имали само едно име за мен: Царица на моите мечти. И вие ще се омъжите за мен, моя Леонсия, Ние ще забравим за този луд гринго, който е вече мъртъв. Аз ще бъда нежен, мил. Ще ви любя вечно. И никога сянката му не ще застане между нас. Що се отнася до мен, аз не ще го допусна. Колкото за вас… Ще ви любя тъй, че споменът за него не ще има възможност да застане между нас и дори за миг да причини болка на вашето сърце.
Леонсия се замисли как да постъпи и дългото й мълчание разпали надеждите на Торес. Девойката чувствуваше, че трябва да опечели време. Ако искат да спасят Хенри… нали Торес й предложи услугите си? Не беше лесно да го отблъсне, щом от това можеше да зависи един човешки живот.
— Говорете!… Аз изгарям! — подкани я Торес със задавен глас.
— Мълчете! Мълчете! — тихо рече тя. — Как мога да слушам нечии любовни признания, докато мъжът, когото любех, е още жив?
Любех! Миналото време я накара да трепне. Трепна от него и Торес — надеждите му припламнаха по-ярко. Леонсия беше почти негова. Тя каза любех. Значи вече не хранеше любов към Хенри. Беше го обичала, но вече не го обичаше, и тя, тази нежна и чувствителна девойка и жена, не можеше да му признае любовта си, докато другият мъж бе още жив — това беше ясно. Каква изтънченост! Той се гордееше със собствената си изтънченост и се поздрави, че е изтълкувал правилно недоизказаните й мисли. „Добре — реши Торес, — аз ще направя тъй, че за човека, осъден да умре в десет часа сутринта, да няма нито милост, нито избавление.“ Едно му беше ясно: иска ли да спечели Леонсия по-скоро, и Хенри Морган трябва да умре по-скоро.
— Да не говорим за това повече… засега — рече той с рицарско благородство, стисна й нежно ръката, изправи се и продължително я изгледа.
Леонсия му отвърна с леко ръкостискане в знак на благодарност, след това освободи ръката си и стана.
— Елате — каза тя. — Ще отидем при другите. Те сега обмислят плана или се мъчат да измислят някакъв план за спасяването на Хенри Морган.
Разговорът на групата мъже замря, когато двамата се присъединиха към тях, сякаш донейде се съмняваха в Торес.
— Намислихте ли вече нещо? — попита Леонсия.
Старият Енрико, който въпреки възрастта си, бе прав, строен и изящен като синовете си, поклати глава.
— Аз имам един план, ако ми позволите… — заговори Торес, но млъкна, забелязал предупреждаващия поглед на Алехандро, най-големия син.
На пътеката под верандата се бяха появили приличащи на плашила момчета просяци. Десетгодишни според ръста си те изглеждаха много по-възрастни, ако се съдеше по лукавия поглед и изражение на лицата. Бяха облечени с по едно безподобно одеяние — можеше да се каже, че са поделили помежду си риза и панталони. Но каква риза! И какви панталони! Панталоните, мъжки размер, от стар док, се държаха на врата на едното с канап вместо колан, стегнат така, че да не се смъкват от рамената. Ръцете му бяха мушнати през дупките, където някога са били страничните джобове. Крачолите на панталоните бяха отрязани с нож според дължината на краката му. Полите на мъжката риза, с която беше облечено другото момче, се влачеха по земята. — Vamos! Махайте се! — яростно им кресна Алехандро.