Събитията се развиха много бързо за Франсис Морган тази късна пролетна утрин. Ако някога е имало човек, който би могъл с един скок да се върне към времето на страшната кървава драма и трагедия на първобитния живот и средновековната мелодрама на чувства и страсти, присъща на латинската раса от Новия свят, Франсис Морган бе предопределен да бъде този човек и съдбата много бързаше да изпълни предопределението си.
Въпреки това Франсис бе обладан от мързел и не подозираше, че в света настъпва някакво раздвижване, пък и сам той, кажи-речи, не беше се раздвижил още. До късно през нощта бе играл бридж, та затова стана и късно сутринта. Късно закуси с плодове и овесени ядки с мляко и отиде в библиотеката, тази строго елегантна стая, от която към края на живота си баща му бе ръководил своите огромни и разнообразни предприятия.
— Паркър — попита Франсис камериера, който преди беше прислужвал на баща му, — забелязвал ли си изобщо някакви признаци на затлъстяване у Р. Х. М. в последните му дни?
— О, не, сър! — бе отговорът на Паркър, изречен с почтителност, подобаваща на добре обучен слуга, но придружен от неволен поглед, с който бегло прецени великолепната снага на младия мъж. — Баща ви, сър, до края си остана слаб. Винаги е имал все същата фигура: широк в раменете и гърдите, с едър кокал, но винаги слаб, сър, винаги тънък в кръста. Когато го сложиха на масата и измиха, сър, тялото му би засрамило повечето млади мъже в града. Той винаги добре се грижеше за себе си; помагаха му упражненията в леглото, сър. Половин час всяка сутрин. Нищо не можеше да му попречи. Наричаше ги „закон божий“.
— Да, той беше човек с чудесна фигура — лениво отговори младежът и хвърли поглед към борсовия телеграфен апарат и няколкото телефона, инсталирани от баща му.
— Точно така — с готовност се съгласи Паркър. — Той беше слаб и аристократичен въпреки раменете, едрия кокал и гърдите. А вие сте наследили всичко това, сър, само че в още по-голяма степен.
Младият Франсис Морган, наследил освен мускулите и много милиони долари, с наслада се отпусна в огромното кожено кресло, протегна крака като някой як лъв от зоологическата градина, преливащ от сили, и погледна едно заглавие в сутрешния вестник, което го осведоми за ново свличане в участъка Кулебра в Панама.
— Ако не знаех, че ние, Моргановците, нямаме тази склонност… — той се прозина, — щях вече да затлъстея от такъв живот… Нали, Паркър?
Възстаричкият камериер, несметнал за нужно да отговори веднага, се стресна от резкия въпрос, нарушил паузата.
— О, да, сър! — побърза да каже той. — Искам да кажа не, сър! Вие сте във великолепно състояние.
— Нищо подобно — убедително му възрази младежът. — Може да не затлъстявам, но положително започвам да се отпускам… Нали, Паркър?
— Да, сър! Не, сър… не, искам да кажа не, сър! Вие сте си съвсем същият, какъвто бяхте преди три години, когато се върнахте у дома от колежа.
— И реших, че безделието е мое призвание — изсмя се Франсис. — Паркър!
Паркър се превърна целият в слух. Господарят му се задълбочи в размишления, сякаш въпросът бе от изключително значение, и задърпа щръкналите космички на малките, приличащи на четка за зъби мустачки, които си беше пуснал напоследък.
— Паркър, отивам на риболов.
— Да, сър.
— Поръчал съм да ми пратят няколко въдичарски пръта. Моля ти се, сглоби ги и ми ги донеси да им хвърля едно око. Влязло ми е в ума, че две седмици в гората ще ми дойдат много добре. Ако не го направя, положително ще започна да трупам тлъстини и ще опозоря цялото родословие. Спомняш ли си за сър Хенри?… За стария чудак сър Хенри, стария пират и главорез?