— Но вие не сте ми казали нито колко сте получили, нито колко ще получите — опипа почвата шефът.
— Това е частно споразумение, пък и не е чак толкова много, колкото си въобразявате. Той е стиснат човек, тоя сеньор Ригън, стиснат човек. Но въпреки всичко аз честно ще разделя с вас печалбата да тази сделка.
Шефът кимна в знак на съгласие, сетне добави:
— Ще вземете ли поне хиляда златни долара?
Предполагам. Не вярвам тая ирландска борсаджийска свиня да ми плати по-малко; а ако тая свиня Франсис остави костите си в Сан Антонио, петстотин са ваши.
— Няма ли да ви плати сто хиляди в злато? — продължаваше да разпитва шефът.
Торес се изсмя, като че бяха му казали шега.
— Все ще е повече от хиляда — настояваше шефът.
— Може и да се покаже щедър — отговори Торес. — Може и да моя даде още петстотин отгоре, половината от които, естествено, както вече казах, също ще бъдат ваши.
— Още сега оттука ще отида в затвора — заяви шефът. — Можете да бъдете сигурен в мене, сеньор Торес, както аз съм сигурен във вас. Елате. Ще отидем незабавно, веднага, вие и аз, и ще можете сам да видите приготовленията, които ще направя за посрещането на тоя Франсис Морган. Още не съм забравил как се борави с пушка. Освен това ще наредя на трима жандарми да стрелят само в него. Та казвате, че тоя гринго, това куче, ще щурмува нашия затвор, а? Хайде. Тръгваме веднага.
Той се изправи и захвърли цигарата си с демонстративна решителност и енергия. Но едва беше прекосил половината стая, когато някакво дрипаво момче, запъхтяно и потно, го дръпна за ръкава в захленчи:
— Нося ви новина. Нали ще ми платите за нея, внсокоуважаван сеньоре? Тичал съм из целия път.
— Ще те пратя в Сан Хуан, лешоядите да ти кълват месата, мършо негодна такава! — отговори шефът.
Момчето се сви от заплахата, но празният стомах, немотията и желанието да изкара пари за билет за следващия бой с бикове му вдъхнаха смелост.
— Помнете, че аз ви донесох новината, сеньор, тичал съм из целия път, душа не ми е останала, както виждате, сеньор. Ще ви я кажа, но нали ще помните, че аз бях този, който е тичал целия път и ви я казах пръв?
— Да, да, ще помня, говедо такова. Но тежко ти, ако наистина го запомня. Каква е тази глупава новина? Тя може да не струва и едно сентаво. И ако не струва и толкова, ще те накарам да съжаляваш, че си видял слънчевия лик. И лешоядите на Сан Хуан ще ти се видят рай в сравнение с това, което ще те сполети.
— Затворът — заговори на пресекулки момчето. — Новият гринго, тоя, дето щяха да го бесят вчера, вдигна във въздуха стената на затвора. Божичко мили! Дупката е колкото камбанарията на катедралата. А другият гринго, тоя, дето толкова му прилича, същият, дето щяха да го обесят утре, избяга през дупката. Оня сам го измъкна през дупката. Аз видях това със собствените си очи и веднага се спуснах тичешком чак дотука, и вие ще помните…
Но шефът на полицията вече беше впил унищожаващ поглед в Торес.
— Та казвате, ако този сеньор Ригьн прояви княжеска разточителност, може да ни даде, на вас и на мен, щедрата сума, която споменахте, а? Пет пъти по толкова, десет пъти по толкова ще трябва да плати, щом този гринго, този тигър, руши законността и реда и здравите стени на нашите затвори.
— Както и да е, тава трябва да е лъжлива тревога, само сламката, която сочи накъде духа вятърът в намеренията на този Франсис Морган — промърмори с кисела усмивка Торес. — Не забравяйте, че идеята да нападне затвора му дадох аз.
— В такъв случай вие и сеньор Ригън ще платите хубавата стена на затвора, нали? — попита шефът, но после, след кратко мълчание добави: — Не че вярвам наистина да го е направил. Това не е възможно. Дори и един глупав гринго не би посмял.
През вратата на съдебната зала, с пушка в ръка, с още течаща по лицето му кръв от цепнатата кожа на главата, влезе жандармът Рафаел и разбута любопитните, които вече бяха започнали да се трупат около Торес и шефа.
— Унищожени сме! — бяха първите думи на Рафаел. — Затворът е почти разрушен! Динамит! Сто фунта динамит! Хиляда фунта! Ние храбро се втурнахме да спасяваме затвора. Но той хвръкна във въздуха… хилядата фунта динамит. Аз паднах в безсъзнание с пушка в ръка. Когато дойдох на себе си, се огледах. Всички други, храбрият Педро, храбрият Игнасио, храбрият Аугустино, всички лежаха наоколо ми мъртви, — Той би могъл да каже „мъртвопияни“, но латиноамериканската му природа бе така устроена, че описваше катастрофата с най-силни и трагични краски, както наистина я виждаше във въображението си. Те лежаха мъртви. Може и да не са мъртви, а само зашеметени. Аз запълзях. Килията на този гринго Морган беше празна. В стената имаше огромна, страхотна дупка. Изпълзях през дупката на улицата. Там имаше голяма тълпа. Но този гринго Морган го нямаше. Поприказвах с един безделник, който беше видял всичко и знаеше. Чакали ги коне. Препуснали към брега. Там имало шхуна с вдигната котва. Тя плавала назад-напред и ги чакала. Тоя Франсис Морган яздел с един чувал злато на седлото си. Безделникът го видял. Бил голям чувал.