— Ами дупката? — попита шефът. — Дупката в стената?
— По-голяма е от чувала, много по-голяма! — отговори Рафаел. — Ню чувалът бил голям. Така ми каза безделникът. И той яздел с чувала на седлото си.
— Моят затвор! — възкликна шефът. Той измъкна кама, скрита в сакото под лявата му мишница, и високо я вдигна за острието така, че дръжката заприлича на истински кръст, на който бе изящно гравиран разпнатият Христос. — Кълна се във всички светии, че ще си отмъстя. Моят затвор! Нашето правосъдие! Нашата законност!… Коне! Дайте коне! Жандарм, коне! — Той се завъртя към Торес, сякаш беше чул някакво възражение, и закрещя: — По дяволите сеньор Ригън! Тука съм засегнат самият аз!
Това е предизвикателство спрямо мене! Затворът ми е разрушен! С мойта законност… с нашата законност са се подиграли, драги приятели! Коне! Коне! Реквизирайте ги из улиците! По-бързо! По-бързо!
Капитан Трефетен, собственикът на „Анхелика“, син на индианка от племето маи и на ямайски негър, крачеше по тясната задна палуба на шхуната си, гледаше към брега на Сан Антонио, където можеше да различи лодката си, която се завръщаше препълнена с хора, и размишляваше дали не е по-добре да избяга от своя налудничав наемател американец. Същевременно размишляваше дали няма да е по-добре да остане, да развали договора и да сключи нов на тройно по-висока цена, защото се терзаеше от противоречията на смесената си кръв. Негърската жилка клонеше към благоразумие и спазване на панамските закони. Индианската жилка го подбутваше към беззаконие и примамливи стълкновения.
Индианската кръв на майка му се наложи в борбата и го накара да вдигне кливера, да свали главното платно и да се насочи към брега, за да прибере по-бързо идващата лодка. Когато забеляза пушките в ръцете на Солановцн и двамата Моргановци, той насмалко не обърна шхуната, за да ги зареже и избяга. Но когато забеляза на кърмата на лодката жена, жаждата за романтика и трупане на пари му подсказаха да остане и да вземе лодката на борда. Защото капитан Трефетен знаеше: появи ли се в разправиите между мъжете жена, ръка за ръка е нея се появяват опасността и печалбата.
И жената, опасността и печалбата — Леонсия, пушките и един чувал пари — се качиха на борда едно през друго, тъй като поради слабия вятър капитанът не си даде труд да поспре шхуната.
— Радвам се да ви видя на борда, сър — обърна се капитан Трефетен към Франсис и белите му зъби блеснаха между усмихнатите устни. — Но кой е този човек? — той посочи с кимане Хенри.
— Приятел, капитане, мой гост, всъщност роднина.
— Ами смея ли да ви попитам, сър, кои са тези господа, които така бясно препускат по брега?
Франсис хвърли бърз поглед към групата конници, които се носеха в галоп по пясъка, грабна безцеремонно бинокъла от ръката на капитала и загледа с него.
— Начело е самият шеф — съобщи той на Леонсия, баща й и братята, — води цял куп жандарми. — Изведнъж той отривисто възкликна, напрегнато се втренчи с бинокъла и поклати глава. — Стори ми се, че разпознах нашия приятел Торес.
— С нашите врагове! — с недоверие извика Леонсия, като си спомни как същата заран, на терасата на хасиендата, Торес й направи предложение за женитба н постави на нейно разположение услугите и честта си.
— Трябва да съм сгрешил — призна Франсис. — Така са се скупчили! Но тоя, дето е два разтега по-напред от другите, е шефът.
Що за птица е тоя Торес? — рязко попита Хенри. — Не ми се хареса още от самото начало, но изглежда, че винаги е добре дошъл под вашия покрив, Леонсия.
— Най-учтиво и с най-покорно уважение ви моля да ме извините, сър — с мазен глас ги прекъсна капитан Трефетен. — Но трябва да обърна вниманието ви на предишния си въпрос, сър. А той беше: каква е тази кавалкада, която така стремглаво се нося по пясъка?
— Опитаха се да ме обесят вчера — изсмя се Франсис. — А се канеха да обесят утре и моя сродник. Само че ние ги изпреварихме. И ето че сме тука. Позволете да ви обърна внимание, капитане, че горните ви платна плющят на вятъра. Вие стоите на едно място. Колко още смятате да се разтакавате тука?