Някакъв швед с безизразно лице, изпоцапан комбинезон и фуражка, на която имаше надпис „Механик“, се качи на палубата, запали лула и сякаш изпадна в транс, приседнал на ниските перила на влекача.
— Колко? — повтори капитан Росаро.
— Хайде да тръгваме, скъпи приятелю — каза шефът. — А после, когато пристъпът на треската премине, ще обсъдим въпроса разумно, понеже сме разумни същества, не сме животни.
— Колко? — пак попита капитан Росаро. — Аз никога не се държа като животно. Винаги се държа като разумно същество, независимо от това дали слънцето е изгряло, или не и дали ме люлее тази триж проклета треска. Колко?
— Добре, да тръгваме, колко искате? — уморена отстъпи шефът.
— Петдесет долара в злато — без да се замисли, отговори Росаро.
— Нали без друго тръгвате, капитане? — меко запита Торес.
Петдесет в злато, както ви казах вече.
Шефът на полицията с безнадеждно изражение вдигна ръце и се обърна да си върви.
— Нали се заклехте във вечна мъст заради престъплението, извършено спрямо вашия затвор! — напомни му Торес.
— Но не и ако ми струва петдесет долара — сопна му се шефът, като поглеждаше под око дали тресящият се капитан няма да покаже с нещо, че е съгласен да поотстъпи.
— Петдесет златни — рече капитанът, пресуши канчето и се опита да свие цигара с треперещите си пръсти. Той кимна към шведа и добавя: — И още пет златни долара за моя механик. Такъв си ни е обичаят.
Торес се приближи до шефа и пошепна:
— Аз ще платя за влекача, ще поискам от оня гринго Ритън сто, а двамата с вас ще си разделим разликата. Няма да загубим нищо. Ще спечелим. Нали тази свиня Ригън е заръчал да не се спирам пред излишни разходи.
Когато слънцето блесна над хоризонта на изток, един от жандармите потегли обратно към Лас Палмас с изтощените коне, останалите се качиха обратно на палубата на влекача, шведът слезе в машинното отделение, а капитан Росаро, съвзел се от треската под животворните слънчеви лъчи, заповяда на моряците да отвържат въжетата и остави един от тях на руля.
Същата зора, след почти съвсем безветрена нощ, завари „Анхелика“ край сушата, от която не бе успяла да се отдалечи, макар и да беше се придвижила достатъчно много на север, тъй че сега бе на половината път между Сан Антонио и протоците Бокас дел Торо и Картаго. До тези два протока, водещи към открито море, все още имаше двадесет и пет мили, а шхуната сякаш спеше на огледалната повърхност на спокойната лагуна. Влажният задух на тропическата нощ не позволяваше да се спи долу и палубата бе задръстена от спящи хора. Върху покрива на малката кабина, съвсем сама, лежеше Леонсия. В тесните проходи от двете страни на палубата лежаха братята и баща й. Отзад, между входа към кабината и кормилото, спяха един до друг двамата Моргановци — Франсис беше прегърнал Хенри през рамо, сякаш все още го пазеше. От едната страна на руля, седнал, с ръце на коленете и глави на ръцете, спеше полунегърът и полуиндианец капитан, а от другата страна на руля, в съвършено същата поза, спеше кормчията — не друг, а Пърсивал, черният негър от Кингстън. Средната палуба на шхуната бе осеяна с телата на матросите мелези, а отпред, на мъничката предна палуба, проснат с лице, заровено в скръстените му ръце, спеше вахтеният.
Леонсия се събуди първа на високото си ложе върху покрива на кабината. Подпряла глава на ръка, облакътена върху голямото пончо, на което лежеше, девойката гледаше към двамата младежи. Тя копнееше за тях, толкова приличащи един на друг, и изпитваше любов към двамата; спомни си как Хенри я бе целувал по устата, сетне изтръпна и руменина заля бузите й от собствените й мисли, когато си спомни за целувките на Франсис: девойката бе озадачена и изумена, че може да храни любов към двама мъже едновременно. Както вече беше разбрала, тя бе готова да последва Хенри да края на света, а Франсис още по-далече. И не можеше да си обясни разпътните си наклонности.
За да избяга от плашещите я мисли, Леонсия протегна ръка и с крайчеца на провисналото копринено шалче погъделичка носа на Франсис, който след няколко неспокойни движения, все още унесен в сън, замахна да прогони въображаемия комар или муха и удари Хенри по гърдите. Така пръв се събуди Хенри. Той се надигна толкова стремително, че събуди и Франсис.
— Добро утро, весел сроднико — поздравя го Франсис. — Защо буйствуваш?
— Добро утро, добро утро и още веднъж добро утро — изръмжа Хенри. — А ти така буйствуваш насън, че ме събуди с един юмрук в гърдите. Рекох си, че е палачът — нали тая сутрин се канеха да ме обесят. — Той се прозина, протегна се, погледна спокойното море и смушка Франсис, да му покаже спящите капитан и кормчия.