„Долорес“ не е претърпяла крушение. Ние само я задържахме. Някой негър ще се гмурне, ще очисти винта и тогава тя ще ни хване натясно.
— Не е чак толкова далече до сушата — отсъди Хенри, след като измери на око разстоянието, и се обърна към Енрико: — Какви хора има тука на брега, сеньор Солано? — попита той. — Маи или хасиендадо, кажете.
— И хасиендадо, и маи — отговори Енрико. — Но аз познавам тия места много добре. Ако шхуната е в опасност, на брега ще бъдем в безопасност. Ще получим коне и седла, и месо, и хляб. Отвъд са Кордилерите. Какво повече ни трябва?
— Ами Леонсия? — загрижено попита Франсис.
— Тя се е родила на седло и малко са американците, които биха могли да яздят наред с нея — отговори Енрико. — Няма да е зле, с ваше съгласие, да спуснем на вода голямата лодка, щом видим „Долорес“ да тръгва подире ни.
ГЛАВА VIII
— Всичко е наред, капитане, всичко е наред — уверяваше Хенри мелеза капитан, който стоеше до тях на брега и като че ли нямаше желание да се сбогува и да се върне на „Анхелика“, леко влачена от течението по застиналия в мъртво затишие залив Хучитан.
— Това се нарича отклонение — обясни Франсис. — Чудесна думичка: „отклонение“. И става още по-хубава, когато видиш, че си успял да отклониш удара на неприятеля.
— Ами ако не успееш? — възрази капитан Трефетен. — Тогава тя звучи като една проклета дума, която аз бих назовал катастрофа.
— Именно това се случи на „Долорес“, когато оплетохме винта й — засмя се Хенри. — Но ние не знаем значението на тая дума. Вместо нея употребяваме „отклонение“. За да ви докажем, че ще успеем, оставяме с вас двама от синовете на сеньор Солано.
Алварадо и Мартинес познават протоците на пръсти. Те ще ви изведат, щом духне благоприятен вятър. Шефът не се интересува от вас. Той гони нас и щом поемем към планините, ще се втурне по следите ни с всичките си хора.
— Не виждате ли? — намеси се Франсис. — „Анхелика“ е в капан. Ако останем на борда, той ще ни вземе в плен, а с нас и „Анхелика“. Но ние ще се отклоним и ще избягаме в планините. Той преследва нас. „Анхелика“ ще му избяга. А нас, то се знае, няма да ни хване.
— Да предположим, че все пак изгубя шхуната — настояваше мургавият капитан. — Ако се удари в скалите, ще я загубя, а протоците са много опасни.
— Тогава ще ви я платим, както вече ви казах — рече Франсис с явно нарастващо раздразнение.
— А пък разните други разноски…
Франсис измъкна бележник и молив, надраска някаква бележка и му я подаде с думите:
— Представете я на сеньор Мелчо Гонсалес в Бокас дел Торо. Тя е за хиляда златни долара. Той е банкер, мой агент, и ще ви ги плати.
Капитан Трефетен загледа с недоверие драскулките на хартийката.
— О, той има толкова — обади се Хенри.
— Да, сър, зная, сър, че господин Франсис Морган минава за богат джентълмен. Но колко е богат? Дали е поне толкова богат, колкото съм аз? Аз притежавам „Анхелика“, без да е обременена с каквито и да било дългове. Притежавам два градски парцела в Колон, незастроени. И притежавам четири парцела до пристанището в Белен, които ще ме направят много богат, когато „Юнайтед фрут къмпани“ започне да строи складовете си…
— Какво ти е оставил баща ти, Франсис? — попита на шега Хенри. — Или по-правилно, колко?
Франсис сви рамене и отговори неопределено:
— Повече, отколкото са пръстите на ръцете и краката ми.
— Долари ли, сър? — обади се капитанът.
Хенри рязко поклати глава.
— Хиляди ли, сър?
Хенри отново поклати глава.
— Милиони ли, сър?
— Сега улучи — отговори Хенри. — Господин Франсис Морган е достатъчно богат, за да купи почти цялата република Панама, като изключим от сделката канала.
Морякът с негърска и индианска кръв устреми изпълнените си с недоверие очи към Енрико Солано, който му отговори:
— Той е почтен човек. Зная. Аз осребрих негово писмо с нареждане до сеньор Мелхор Гонсалес в Бокас дел Торо да ми плати хиляда песо. Ей ги там в чувала.
Той кимна с глава към брега, където Леонсия седеше на донесения от шхуната багаж и се забавляваше да пълни една пушка уинчестър. Торбата, която капитанът бе отдавна забелязал, лежеше в краката й на пясъка.
— Много мразя да пътувам с вързани ръце — смутено обясни Франсис на белите мъже в групата. — Човек никога не знае кога може да му дотрябва някой и друг долар. Една вечер закъсах с повредена кола в Смит Ривър Корнърс, близо до Ню Йорк, само с чековата си книжка и, знаете ли, не можах да си купя в градчето дори пакет цигари.