— Веднъж в Барбадос повярвах на един бял господин, който беше наел шхуната за лов на хвърчащи риби… — подхвана капитанът.
— Е, довиждане, капитане — безцеремонно го прекъсна Хенри. — Няма да е зле да се върнеш на борда, защото ние тръгваме.
И за капитан Трефетен, зяпнал в гърбовете на своите заминаващи пасажери, не остана нищо друго, освен да го послуша. Той помогна на хората си да бутнат лодката, качи се вътре, хвана руля и се насочи към „Анхелика“. От време на време капитанът се озърташе и видя как купчинката хора на брега нарами багажа и изчезна зад непроницаемата зелена стена на растителността.
Те излязоха на нова просека и видяха четири пеони, които изсичаха и изкореняваха девствената тропическа гора, за да посадят на мястото й каучукови дървета за производство на автомобилни гуми. Леонсия вървеше начело, до баща си. Братята й Рикардо и Алехандро, натоварени с багаж, крачеха по средата; натоварени бяха и Франсис и Хенри, които вървяха последни. Това странно шествие бе посрещнато от строен, изправен, възрастен господин с вид на идалго, който препусна с коня си през повалени дървета и дупки от коренища, за да стигне при тях.
Господинът скочи от коня, щом зърна Енрико, свали сомбрерото си, когато позна Леонсия, стисна ръката на Енрико като стар негов приятел и с думи и поглед изрази възхищението си от дъщеря му.
Разговорът се водеше на скорострелен испански и молбата за коне бе посрещната с благосклонно съгласие, преди още да го запознаят с двамата Моргановци. Коня на самия хасиендадо, по латиноамериканския обичай, бе незабавно предложен на Леонсия; без много приказки, той скъси стремената и помогна на девойката да се качи на седлото. Чума, както обясни домакинът, намела всички ездитни коне на плантацията му, но главният надзирател все още имал здрав кон, който щял да бъде доведен веднага за Енрико.
Той стисна сърдечно н с достойнство ръката на Хенри и на Франсис и цели две минути многословно ги уверява, че всеки приятел на скъпия му приятел Енрико е и негов приятел. Когато Енрико попита плантатора за пътеките към Кордилерите и спомена нещо за земното масло, Франсис наостри уши.
— Да не искате да кажете, сеньор — започна той, — че в Панама са открили земно масло?
— Да, открили са — важно кимна плантаторът. — Ние знаехме, че на места избива земно масло и сме го знаели открай време. Но едва дружество „Ермосильо“ изпрати тайно инженери гринго и след това откупи земите. Казват, че това е голямо петролно поле. Но сам аз не разбирам нищо от петрол. Те имали много кладенци и работели с много сонди и петролът бил толкова много, че заливал околностите. Казват, че не могли да го спрат, толкова голямо е количеството и налягането. Трябва им петролопровод до океана и вече са започнали да го строят. А в това време петролът се стича надолу по клисурите — една неоправдана, огромна загуба.
— Не са ли направили резервоари? — попита Франсис и с вълнение си опомни за „Тампико Петролиъм“, в който беше вложена по-голямата част от собственото му състояние и за който, въпреки покачването на акциите му на борсата, не беше чул нищо, откакто бе напуснал Ню Йорк.
Плантаторът поклати глава.
— Транспортът — обясни той. — Превозването на материали от морето до кладенците с мулета се оказа невъзможно. Но те са завирили голяма част. Направили са езера от петрол, огромни резервоари в планински котловини, преградени със земни бентове, и пак не могат да спрат петрола и скъпоценното масло продължава да тече надолу по клисурите.
— Покрили ли са тези резервоари? — осведоми се Франсис, като си спомни за бедствен пожар в ранните дни на „Тампико Петролиъм“.
— Не, сеньор.
Франсис неодобрително поклати глава.
Трябва да ги покрият — каза той. — Една клечка кибрит, хвърлена от някой пиян или отмъстителен пеон, може да опожари всичко. Не си гледат интереса, не си гледат интереса.
— Но аз не съм „Ермосильо“ — забеляза плантаторът.
— Имах предвид дружеството „Ермосильо“, сеньор — обясни Франсис. — Аз се занимавам с петрол. Подобни нещастни случаи и престъпления са ми излизали през носа, защото са ми стрували стотици хиляди долари. Човек никога не знае кога ще се случи такова нещо. Знае само, че се случва…
Какво друго щеше да каже Франсис за целесъобразността да се предпазват петролните резервоари от глупави и озлобени пеони, остана неизвестно, защото в този миг към тях се приближи с пръчка в ръка главният надзирател на плантацията, устремил половината си внимание към новодошлите, а другата половина към работещата наблизо чета пеони.